С това интересът към поражението се изчерпа. И никой не се връщаше към въпроса знаел ли е нашият Генерален щаб, че са кекави. Ако е знаел, защо им е давал толкова въоръжения? Защо сме държали там толкова съветници? Щом са кекави, защо е трябвало да разчитаме на тяхната военна мощ? Въпросите можеха да се решат по мирен път и войските на ООН гарантираха мира Щом са кекави, защо е трябвало да бъдат изтегляни войските на ООН? Ами че тия „сини каски“ бранеха кекавите от агресия. А може пък Генералният ни щаб да не е знаел, че са кекави? Държал е там хиляди полковници и не е разбрал, че от това няма да има полза? Пукната пара не струва такъв Генерален щаб.
А може би арабските офицери са завършвали не нашите, а някакви други академии? А може би всички планове за войната са били съставяни не в нашия Генерален щаб? Не. Всичко в арабските армии се правеше по съветски образец, и то доста точно. И натегачеството беше същото. За това впрочем не гарантирам. Надали някой може да надмине непобедимата Съветска армия в тази област.
За нас единствената промяна, настъпила след арабско-израелската война от 1967 година, беше, че ни взеха танковете! Т-64. Получихме нашите любими Т-55. Този скромен труженик на войната нямаше свръхмощно оръдие, но за сметка на това точно пердашеше целите. Кули, вярно, не откъртваше, но убиваше уверено. И гащетата му не се смъкваха.
Решението да не бъде показван Т-64 имаше, естествено, дълбок смисъл. Ако бъде показан, ще излезе, че Т-62 не е най-новият танк на Съветската армия, а великолепният танк Т-55 е направо старец. Това можеше да внуши на арабите, че сме им давали вехтории. Значи не са те виновни за поражението, а остарялата техника. Разбира се, това не беше вярно. В онзи момент Т-55 беше основният съветски танк и арабите разполагаха с него (наистина, с опростения експортен вариант). Т-62 по онова време не надхвърляха 10 процента от общия танков парк на Съветската армия, а Т-64 току-що бе влязъл в серийно производство, но имаше доста недостатъци и още не можеше да се брои за същински боен танк. Както и да е, прибраха го и не го показаха. Между другото произвежданият в доста големи серии Т-64 нито веднъж не се появи на Червения площад. Страхуваха се, че може да стане някоя излагация. И чак създаденият много години по-късно Т-72 — сигурна, страховита и непретенциозна машина, бе показан на Червения площад точно десет години след несъстоялия се дебют на шейсетичетворката.
Като получихме Т-55, изпаднахме в глупаво положение. Теоретично си губехме времето уж за изучаване на новия танк. Затуй ни държат тук, затуй ни дават големи заплати. Но новите танкове ги прибраха. А щом е тъй, за какво ни плащат тогава?
Зададохме този въпрос на командира на полка.
— Не обръщайте внимание на дреболиите, момчета — ни каза той. — Щом ви плащат, хем добри пари, викайте „ура“.
Ние се успокоихме. Но същия въпрос повдигнали и финансистите. Не е редно да се дават пари за нищо. Един офицер трябва или да командва (ние никого не командвахме), или да се намира на преподготовка (на обучение в академия, на курсове и пр.). Този параграф не важеше за нас, откакто получихме Т-55, който бяхме изучавали години наред. Как са уредили въпроса, не знам. Но продължиха да ни плащат. А се водехме в категорията „преподготовка“. Сигурно за натегачеството ни плащаха, за „балета“.
Междувременно интензивността на тренировките нарастваше. Всеки ден, без почивни, без отпуски, на грамадна територия се подготвяше небивал спектакъл. Всеки войник (преоблечен офицер) изучава задачата си: скок от бронетранспортьора край онова храстче, девет крачки напред, автоматен откос, още тринайсет крачки, ето я моята мишена, още един откос, ето я мишената на съседа отдясно, ако той не я е поразил, от това място му помагам, а след туй танкът ще изстреля бронебоен и още един, и още един.
Ученията очевидно бяха готвени с години и когато пристигнахме за подготовка, на всеки бе дадена папка с роля, в която бе описана не само всяка крачка, а и всяко вдишване и издишване: ...седем крачки напред, ще последва експлозия, дишането да се спре, очите да се затворят, да се сложи противогазът, рязко издишване, къс откос с автомата. Така беше в пехотата, така беше и при нас, и при артилеристите, и при десантниците, и при всички останали.