След два часа и половина той премина към заключението: и воините от нашия Червенознаменен окръг, както и воините от цялата ни армия, няма да пожалят сили...
Два часа и половина без повдигане на глава от листовете, два часа сричане на нещо, което всеки ден сме задължени да четем в уводните статии на „Красная звезда“. И толкоз. И нищо повече. Нито въпроси, нито отговори, нито дума лично от себе си. Нито една дума.
Той сгъна листовете, доизпи водата от гарафата, свали си очилата и се оттегли, изпратен с гръмовни ръкопляскания.
Стотиците офицери, очаквали какво ли не, само не и абсолютно идиотство, продължаваха да ръкопляскат лудешки, като се стараеха да не се поглеждат в очите.
Всички бяхме смаяни от тъпотата, ограничеността, безличността, абсолютното нечовешко коравосърдечие на затънелия, развратен от властта, охранен като шопар чиновник.
— Откъде ли се е пръкнал тоя тиквеник?! — зададох аз риторичен въпрос след първата чашка в топла компания. Отговор, естествено, не очаквах, тъй като знаех цялата история на Якубовски може би по-добре от самия него. Само че дълбоко съм се заблуждавал, знаехме само видимата част от историята.
— В битката край Москва се е отличил.
Този отговор, на всичко отгоре и неочакван, ме възмути.
— Якубовски го е нямало там!
— Говоря ти не за 41-ва, а за 53-та година.
— Разказвай, разказвай! Публиката чака.
— Понеже бил личен любимец на Сталин, след войната Якубовски командвал придворната танкова дивизия — Кантемировската. Когато през 53-та започнало боричкането, командира на Таманската го дострашало да посегне на КГБ и затова много скоро му теглили куршума заедно с тях, а Якубовски не го дострашало. Той винаги е готов да изпълни всяка заповед на партията и правителството, важно е кой пръв ще му заповяда; ако Берия му бил заповядал, Якубовски щял да избеси цялото Политбюро, но Берия не му заповядал. Оттогава изгряла звездата му, всички управници са му благодарни.
— Току-виж станал маршал, началник на Генералния щаб.
— Не, такива ги изпращат на по-деликатни длъжности, например да управлява демокрациите. Там тъкмо такъв е нужен.
Пророческите думи на младия лейтенант се сбъднаха точно след три месеца, когато армейски генерал Якубовски получи званието маршал на Съветския съюз и длъжността главнокомандващ обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор. А може би лейтенантът не е бил никакъв пророк, просто е имал някъде контакт с подножието на пирамидата на властта. Там, в пирамидата, всичко знаят: и миналото, и бъдещето на всеки от 250-те милиона.
След онази незабравима вечер нашият комдив като че ли се пооклюма. Но, както се оказа, напразно. Веднага след повишаването на Якубовски и той получи повишение, взеха го в щаба на Варшавския договор. Явно добрите дела не се забравят.
НОВИТЕ ПОВЕИ
Общоармейското съвещание на младите офицери Москва. Кремъл
За това, че началникът на Главното политическо управление на Съветската армия армейски генерал Епишев страда от невероятно тежка склероза, се говореше отдавна и упорито. Злите езици твърдяха, че в момента, в който преобърне страницата, той напълно забравял какво е прочел току-що.
Свикнал съм да не вярвам на слухове, защото точно знаех за централизирания произход на много от тях. По-късно обаче имах възможност да се убедя, че този път те са достоверни.
Епишев се качи на трибуната, окашля се, пийна си вода и зачете с дотеглив монотонен глас за историческите решения на партийния конгрес (които, не знам защо, никога не се осъществяват), за грижите на скъпия Илич, за по-нататъшното развитие на селското стопанство и за укрепването на отбранителната мощ.
Още при първите думи на докладчика многохилядната аудитория се наведе над бележниците си и трескаво започна да конспектира онова, което говореше човекът, заемащ толкова високо положение в партията, армията и държавата. Аз също се наведох над бележника си, преструвайки се, че пиша. Да не записваш онова, което казва докладчикът, значи да изпъкващ на фона на хилядите други. Лично аз изпитвам към писането на конспекти органично отвращение. В случая това беше абсолютно нелепо, първо, защото речта му все едно ще бъде публикувана във всички военни вестници, а второ, защото нещо повече от онова, което ежедневно се публикува в „Красная звезда“, той все едно нямаше да ни каже. И точно така излезе — той като по нотите на отдавна омръзнала мелодия поведе след себе си аудиторията през дебрите на марксистко-ленинското словоблудие. Всичко беше толкова привично! Но изведнъж салонът се размърда...