За издигането на Дуров бе допринесъл и един съвсем обективен фактор.
През втората половина на шейсетте години офицерите фронтоваци, които след войната не бяха успели да се намърдат в академиите, достигнаха служебния си максимум — батальон-ното равнище. Тях не можеха да ги повишават повече — не са завършили академия, да ги изпращаш в академия е нецелесъобразно поради възрастта, да ги понижаваш също няма за какво — всички до един са опитни, заслужили, дисциплинирани професионалисти. А и да ги пенсионираш не бива — след Хрушчовите реформи в армията имаше свиреп недостиг на офицери.
Фронтоваците стабилно заемаха батальонното звено; длъжностите командир на батальон, заместник-командир, началник-щаб — и задръстваха служебната стълба. От една страна, абсолютно невъзможно е да издигаш млади офицери от ротното равнище, от друга страна, няма с кого да заменяш пенсиониращите се офицери на полково равнище. Затова мнозина млади офицери, успели да се докопат до академията от ротното звено, се връщаха в полковото звено, прескачайки наведнъж две стъпала от стълбата: длъжностите замкомбат и комбат. Това явление беше масово.
Дуров беше изключително отмъстителен. Той помнеше всички, които навремето бяха предлагали да бъде съден от офицерския съд на честта. Наистина, и онези, които бяха го защитавали, също му сърбаха попарата.
Той се заяждаше за всяка дреболия, обсипвайки виновния с направо непоносими ругатни, Дуров безмилостно вписваше и най-дребните нарушения в личните досиета на всички офицери подред и по този начин съсипваше военните им кариери и съдбите им.
С появата на Дуров в полка всеки започна да променя своя стил на работа само и само да не даде на Дуров повод да се заяжда. Затова сред вишестоящите командири Дуров се прочу като принципен и взискателен командир. Нищо чудно, че след около две години той, още майор, получи полк, а след още една година — като най-добрия измежду командирите на полкове в нашата дивизия — замина за Сирия на длъжността военен съветник към командира на сирийска танкова дивизия.
Познавах Дуров много години. Случвало ми се е да служа под негово командване. Срещал съм мнозина офицери, които са го познавали през всички етапи от неговото въздигане.
Малките, змийски, немигащи очички и тихият застрашителен шепот на Дуров още ме преследват в най-лошите ми сънища.
Той не притежаваше капчица разбиране нито на проблемите на армията, нито на перспективите за нейното развитие. Веднъж назубрените норми бяха непоклатими в съзнанието му. Да изказваш каквото и да било мнение, различаващо се от написаното в учебниците, издадени десет години преди появяването на Дуров в Бронетанковата академия, беше не само безполезно, а и опасно.
Начинът, по който той се отнасяше с подчинените си, не можеше да се нарече безкултурие, това беше направо простащина. Учудваше ни, че никога не четеше никакви книги. Ние, всичките му подчинени, виждахме в него само съчетание на жестокост, нетърпимост, простотия и скотство. Никога не съм срещал човек, служил под негово командване, който да има друго мнение за него. Но в същото време за началствата той беше образец за отношение към работата.
Вървеше му: по време на неговия престой в Сирия не му се наложило нито веднъж да се срещне с противник и да демонстрира в боя блестящите си командирски качества. (Вярно, там има предостатъчно съветници като него, техните успехи в боевете сега са световноизвестни.) След Сирия Дуров рязко дръпна нагоре. Никак няма да се учудя, ако някой прекрасен ден прочета във вестника, че например генерал-полковник Дуров е назначен за командващ Московския военен окръг. Там му е мястото. Там обичат такива като него. А може би го подценявам? Може би такива трябва да бъдат издигани още по-нагоре?
ЖИВОТЪТ НА ГОЛОВАСТОВ
Междуконтиненталната балистична ракета „8-К-84“ представляваше венец на творението и връх на съвършенството. Далекобойност, точност, многозарядна бойна част с индивидуално насочване на всяка бойна глава, мощна бордова станция за откриване и неутрализиране на противоракетните локатори, цял комплект различни прибори, защитаващи ракетата по време на полет от опитите за унищожаването й. Ракетата съчетаваше в себе си най-добрите качества на течностните и твърдогоривните носители. Тя беше капсулна, тоест горивото и окислителят се намираха в специални свръхздрави леки капсули, което й позволяваше да се зарежда не два часа преди старта, а още в завода и после да бъде държана в шахтата 10 или 15 години с възможност да се изстреля по всяко време. Но в капсулите се намираха течно гориво и течен окислител и поради това управляването на ракетата по време на полет и регулирането на режимите на горене също бяха много проста и дори приятна задача. Особено предимство беше нейната устойчивост към ядрени взривове при държане в шахта. Ако противникът пръв започне войната и се осъществи ядрен взрив съвсем близо до венеца на шахтата, това няма да причини на ракетата никаква вреда, защото тя беше не само капсулна, а и контейнерна. Ракетата е окачена на мощни амортисьори вътре в контейнера и цялото пространство между нея и вътрешните стени на контейнера е пълно с инертен газ, който изпълнява ролята на възглавница при всякакви удари. Самият контейнер обаче също е окачен на амортисьори вътре в свръхздравата шахта, захлупена отгоре с двестатонна железобетонна плоча. Ядрен взрив, дори съвсем близък, не може да й причини вреда. Издръжливостта на ракетата се осигуряваше още и от това, че всяка беше автоматично свързана със спътниците за предупреждаване: ако американците извършат масово изстрелване на свои ракети, „8-К-84“, без да чака никакви команди, ще стартира насреща им. В случай обаче, че и тази система засече, всяка ракета можеше да реагира тъй, сякаш всички сдържащи я командни пунктове са унищожени. Тогава всяка ракета стартираше сама и отмъщаваше за своите командни пунктове.