Междувременно дивизията започна да получава въпросните водещи ни се коли. Това, което получихме, беше чиста подигравка. Огромното мнозинство от влизащите в армията коли се подлагат на продължителна консервация. След 10-годишно пазене ги прехвърлят в категорията на обикновените армейски коли, а новите, пристигащи от заводите, се консервират. След три, четири, а понякога и пет години безмилостна армейска експлоатация по страхотно разнебитени пътища лите се признават за окончателно негодни за използване и чак след това се дават на селското стопанство, но всяка от тях се води на военен отчет и задължително трябва да се върне в мията при мобилизация.
През 68-а преди Чехословакия получавахме коли, произведени през 50-а и 51-ва година. Докато протичал животът и Маленков смени Сталин, Хрушчов — Маленков, а Брежнев Хрушчов. Докато протичал животът им, Съветският съюз извърши титаничен скок към космоса, като изстреля спътника и Гагарин, а след това, изчерпал всички преимущества на внезапността и на трофейната германска технология, се отказа от по-нататъшната космическа надпревара. А тези грохнали бабички все си живеели и чакали да дойде техният час. И ето че часът удари!
След получаването на „бойната техника“ на пехотата бе забранено да се показва от горите. По пътищата и полята тренираха само танкистите, артилерията и един параден батальон на бронетранспортьори. А всички останали стояха покрай горските просеки и на горските поляни. Вероятно от космоса това е изглеждало страховито. Но не и на земята. Командването се страхуваше, че ще уплаши местните жители с вида на нашето войнство. Надебелели, забравили всичко войници, необучени и недисциплинирани — на стари, пределно износени камиони, боядисани във всички цветове на дъгата.
Редно е да отдадем дължимото на съветските военни ръководители: нито една от тези „диви дивизии“ не само че не се появи в Европа, но и не се движеше денем по територията на Съветския съюз. Но съществуването им донесе на съветското ръководство доста голям капитал, американците виждаха от космоса нови и нови дивизии, които никнеха като гъби. Наблюдавайки мощните танкови колони по пътищата, разузнаването им предполагаше, че в горите стои несметна пехотна сила. То така си и беше, само че силата беше неорганизирана, неуправляема, а най-важното — неспособна да воюва.
След първия етап на мобилизацията — докомплектуването на частите и съединенията, започна вторият етап — разгръщането на новите подразделения, части и съединения.
Запасняците започнаха да пристигат, „бойната техника“ също. Подразделенията набъбваха и някоя прекрасна нощ ненадейно получаваха заповед да се раздвоят. При това заместник-командирът на дивизия ставаше командир на новата дивизия, заместник началник-щабът се превръщаше в началник-щаб на новата дивизия от „второто формирование“, както се нарича това официално. Командирите на батальони през тази нощ ставаха командири на полкове, а командирите на роти — командири на батальони. Лошото беше само, че взводните командири, някогашните студенти, които никога не бяха виждали армия, ставаха вече не взводни, а ротни командири. А за взводни се издигаха сержанти от запасняците.
След разделянето си на две всеки полк и всяка дивизия отново започваха етапа на докомплектуване, но този път със запасняци от още по-стари набори и с още по-стари автомобили. Броят на запасняците растеше застрашително и армията окончателно преставаше да прилича на себе си. С предназначените за завземане на Чехословакия дивизии това, естествено, не се случваше, а дори и да се случваше, то поне в значително по-малка степен, от което на нас изобщо не ни олекваше. Онези дивизии също трябваше да се докомплектуват по някакъв начин и ние изведнъж с ужас видяхме, че от нашите, вече две дивизии, малко по малко започват да изтеглят хора и техника. То се знае, най-добрите хора и най-добрата техника. От танковите екипажи, които с толкова мъки бяхме успели да стъкмим, започнаха да прибират строевите войници, заменяйки ги със запасняци.