Започна да се свечерява и тъкмо когато стана толкова тъмно, че трябваше да спрем за нощуване, стигнахме до един поток, който идваше по лабиринт от скали. Там се бяха настанили четиримата беяти, които досега бяха яздили пред нас. Ханът слезе от коня и се приближи до тях, за да поговорят. Защо се държеше толкова тайнствено? Или беше намислил нещо, което можеха да узнаят само те? Най-сетне той заповяда на хората си да слязат от конете. Един от тях тръгна пред нас между скалите. Водехме конете след себе си и след известно време стигнахме до едно обградено отвсякъде със скали място.
То бе най-сигурното скривалище, което въобще може да се намери, макар и прекалено малко за двеста души и конете им.
— Тук ли ще останем? — попитах аз.
— Да — отговори Хайдер Мирлам.
— Всички ли!
— Само четирийсет, останалите ще се разположат наблизо.
Този отговор трябваше да ме задоволи, но се учудих, че въпреки безопасното място на бивака ни не беше запален огън. Това направи впечатление и на спътниците ми.
— Хубаво място! — каза Линдси. — Малка арена. Нали?
— Наистина.
— Но тук до водата е влажно и студено. Защо не палим огън?
— Не знам. Сигурно наблизо има неприятелски кюрди.
— Какво от това? Никой не може да ни види. Хм! Не ми харесва!
Той хвърли подозрителен поглед към хана, който говореше на хората си нещо, като явно полагаше усилия да не го чуем. Седнах до Мохамед Емин, който сякаш това и бе чакал, защото веднага ме попита:
— Емир, колко време ще останем при тези беяти?
— Колкото кажеш.
— Ако нямаш нищо против, утре ще се разделим с тях.
— Защо?
— Човек, който премълчава истината, не е добър приятел.
— За лъжец ли смяташ хана?
— Не. Но той не казва всичко, което мисли.
— Той те позна.
— Знам. Разбрах го по очите му.
— И не само теб, но също и Амад ал Гандур.
— Това лесно може да се предположи, защото синът прилича на баща си.
— Това притеснява ли те?
— Не. Ние станахме гости на беятите и те няма да ни предадат. Но защо плениха този бебех?
— За да не издаде присъствието ни.
— Защо не бива да бъдат разкривани, емир? От какво има да се страхуват двеста въоръжени конници с добри коне, щом нямат със себе си обоз, нито пък жени и деца, болни или старци, палатки и стада? В чии земи се намираме, ефенди?
— Все още сме на територията на бебехите.
— А той казваше, че отива при джиафите? Дори забелязах, че яздим все на юг. И защо днес раздели хората си на два лагера? Емир, този Хайдер Мирлам има два езика, въпреки че с нас се държи почтено. Накъде ще тръгнем утре, като се отделим от него?
— От лявата ни страна са планините Загро. Предполагам, че областната столица Бана е съвсем наблизо. Ако се мине покрай нея, се стига до Амехдабад, Бия, Сурене и Байендере. Зад Амех-дабад започва един проход, водещ през пусти клисури и долини към Кизелзие. Там отдясно се издигат хълмовете на Гирзе и Серфир, както и скалистите планини на Куру-Казаф; стига се до двата потока Бистан и Караджолан, вливащи се в Кизелзие, а оттам в езерото Кюпри. Стигнем ли дотам, сме вече на сигурно място. Но пътят наистина е тежък.
— Откъде знаеш това?
— Говорих в Багдад с един кюрд булбаси, който така добре ми описа тази област, че успях и да си направя малка карта. Не вярвах, че ще ми потрябва, но я нарисувах в дневника си.
— Мислиш ли, че е добре да тръгнем по този път?
— Отбелязал съм си и други селища, планини и реки, но мисля, че това е най-добрият път. Не бихме могли да тръгнем нито към Сюлеймания или пък за Сина през Мик и Доуайза, защото не знаем как ще ни посрещнат там.
— Тогава решаваме така: утре се разделяме с беятите и тръгваме през планините към езерото Кюпри. Няма ли да те заблуди картата ти?
— Не. Ако не ме е излъгал булбасито.
— Хайде да си отпочинем и да поспим! Беятите да правят каквото искат.
Напоихме конете си на потока и ги нахранихме. После другите веднага легнаха да спят, а аз потърсих хана.
— Хайдер Мирлам, къде са другите беяти?
— Наблизо. Защо питаш?
— При тях е плененият бебех, когото бих искал да видя.
— Защо?
— Мой дълг е, защото аз съм го пленил.
— Не е твой, мой пленник, защото ти ми го предаде.
— Няма да спорим за това, но все пак искам да видя как се чувства.
— Добре е. Щом го казва Хайдер Мирлам, значи е истина. Не се грижи за него, господарю, а седни при мен да изпушим по една лула!
Направих каквото искаше, за да не го разсърдя, но скоро го оставих и отидох да спя. Защо не биваше да виждам бебеха? Думата на хана гарантираше, че няма да се отнасят лошо с него. Но не можех да разбера какво караше хана да ме държи настрана. Реших рано на другия ден да освободя бебеха на моя отговорност и после да се отделим от беятите. После заспах. Когато човек от ранна утрин до късна вечер е на седлото, дори и да е свикнал с това, се уморява. Същото важеше и за мен. Спях добре и дълбоко и сигурно нямаше да се събудя преди разсъмване, ако не ме бе стреснало ръмженето на кучето ми.