— Халеф, след него! Трябва да разберем къде е отседнал.
Скочих, а Халеф ме последва. Като излязохме пред палатката, го видяхме да се отдалечава в галоп върху едно магаре, а магаретарят, държейки се за опашката на животното, скочи зад него. От нашия слуга нямаше и следа и когато най-сетне, след припряно търсене го намерихме при един разказвач на приказки, вече беше твърде късно, за да настигнем беглеца. Гута му предлагаше достатъчно пътища и прикрития, за да ни се изплъзне.
Настроението ми толкова се развали, че реших да се върна вкъщи. При появата на този човек веднага изпитах чувството, че по някакъв начин ще се спречкаме с него, но ето че възможността да науча нещо повече за местонахождението му тук ми бе убягнала. Халеф също мърмореше разни ругатни под носа си, а после каза, че е най-добре да се приберем и да посвирим още малко.
Върнахме се по същия път, по който бяхме дошли. На «Правата улица» някой ни извика. Беше нашият домакин, който седеше с един хубав млад мъж до входа на магазин за накити и украшения. Той също имаше слуга и ездитно магаре.
— Не искаш ли да влезеш тук, господарю? — попита той. — После заедно ще се върнем вкъщи.
Слязохме от магаретата, влязохме в магазина и младият мъж ни поздрави най-сърдечно.
— Това е синът ми Шафей Ибн Якуб Афарах.
Едва сега научих името на нашия домакин, Якуб Афарах. В Ориента това не бе нещо необичайно. Той назова и нашите имена на сина си, а после продължи:
— Този бижутерски магазин е мой и Шафей го държи с един помощник. Извинявай, че той няма да може да ни придружи! Трябва да остане тук, защото помощникът е отишъл да погледа празника Ер-Римал.
Огледах се в магазина. Беше малък и доста мрачен, но съдържаше такова количество скъпоценности, че мен, бедняка, страх ме хвана. Казах няколко думи по този повод и в отговор научих, че Якуб притежава на други пазари още много магазини за колониални стоки, килими, скъпи лули и принадлежности.
След като и тук изпихме по чаша кафе, тръгнахме. Вече се смрачаваше и едва се бяхме прибрали, когато вечерта настъпи.
Докато ни бе нямало, бяха украсили стаята ми. От тавана се спускаха сандъчета, пълни с уханни цветя, а също и във всеки ъгъл имаше по една висока ваза, пълна с най-прекрасните създания на флората. Жалко, че нищо не разбирах от езика на цветята, иначе сигурно щях да мога да разчета затрогващ благодарствен адрес за клавирния концерт!
Изтегнах се върху възглавниците, за да помързелувам малко, но все пак се заех с някаква работа, а именно, да мисля за този Абрахим Мамур, който повече не ми излизаше от ума. Какво правеше той в Дамаск? Да не беше намислил пак някоя от своите гадости? Защо избяга от мен? Как можех да разбера къде живее?
Така размишлявах и си блъсках главата, но все пак заслушан в оживлението, което настъпи вън в коридора. След доста време на вратата ми се почука и влезе Якуб.
— Господарю, готов ли си за вечеря?
— Както заповядаш.
— Тогава ела! Халеф, твоят придружител, вече отиде. Той не ме поведе към селямлъка, както очаквах, а през два коридора към предната част на къщата, където отвори една врата. Влязохме в голяма като зала стая, ярко осветена от стотина свещи, наоколо от кадифените стени блестяха избродирани с черно стихове от Корана. Една трета от помещението бе отделена с железен корниз, от който през цялата стая от горе до долу се спускаше тежка кадифена завеса. В нея на три стъпки височина от пода имаше многобройни отвори за гледане, което ме накара да предположа, че там ще седят жените.
Присъстваха около двайсет мъже, които станаха, щом ние влязохме, за да ми подадат ръка, а Якуб ми назоваваше имената им. Тук бяха двамата му синове и тримата помощници, а и Халеф вече бе дошъл. Изглежда, той доста добре се справяше в ситуацията, в която бе попаднал.
В началото разговорът не вървеше и бяха поднесени ароматни ликьори, като димяха и неизбежните лули, после обаче донесоха ядене, при вида на което моят Халеф не можа да се овладее, а неволно поглади с двете си ръце шестнайсетте косъма на мустаците си. Освен вече познатите ми ястия имаше и пюре от тоба и хаб ал аас, салата от зюб ал беляд, един червен корен, подобен на нашите моркови, пържени шюрш ал махрут, добре изпечен голям гущер, вид, който моят домакин нарече доб и чието месо много ми се услади. На дълги пътувания човек по-лесно се научава да къса със старите предразсъдъци.
[# Индийски смокини и залхеянска мирта.]
[## Чеснови растения. — Бел. нем. изд.]
След като приключихме с яденето, изнесоха таблите и съдовете, а после… внесоха пианото. Умолителният поглед на Якуб ми казваше какво се очаква от мен и аз се заех да изпълня задължението си без колебание. Поставих само едно условие, за чието изпълнение упорито настоявах. А именно помолих да дръпнат завесата. Якуб изплашено ме погледна.