— Не, ефенди, защото тази музика не бива да бъде разваляна от никоя друга. Кой има право при вас да пее такива думи и звуци?
— Пеят се от мъжете, жените и децата във всеки Божи храм. А всеки благочестив баща пее такива песни с близките си и вкъщи.
— Господарю, при вас сигурно е много хубаво! Вие давате свобода на хората, които обичате. Свещениците ви, които разрешават да пеете такива песни с близките си, сигурно са по-добри и сърдечни от нашите, които твърдят, че Аллах не бил дал душа на жената. Аллах да накаже и тях, и Пророка за тази лъжа! А на теб, ефенди, благодаря!
Тя излезе, а аз мълчаливо гледах след нея. Да, Ориентът копнее за избавление от тежките хилядолетни окови. Но кога ще стане това?
Затворих пианото, не можех повече да свиря, защото всеки тон, който би могъл да стигне до нея, щеше да заличи впечатлението й от благочестивата песен, която тя искаше да запомни.
Слязох на двора и наредих да оседлаят магарета, за да излезем с Халеф и да направим някои покупки.
Тъй като нямаше опасност да пропуснем нещо, не бързахме, обикаляхме от любопитство из улиците и дори влязохме в тесния, мръсен еврейски квартал. Там имаше в изобилие купища развалини и мизерия. Между останките от някогашно великолепие се бяха лепнали полусрутени кръчми. Мъжете бяха облечени в износени, разпрани по шевовете кафтани, а децата — в парцаливи дрипи. Затова пък жените носеха на показ върху затворените си догоре великолепни одежди всичките си истински и подправени украшения. Сигурно точно така са се носели жените и дъщерите на евреите и по времето, когато пророкът (Исая 3, 17–23) ги предупредил: «Господ ще оголи теметата на дъщерите ционови и ще ги лиши от накитите им. По това време Бог ще им вземе украшенията от скъпите обувки, копчетата и токите, огърлиците и гривните, пайетите, диадемите, ширитите, корделите, празничните рокли, наметалата, воалите, чантичките, огледалата, яките, галоните и кафтаните.»
Когато по обратния път за пазара минавахме покрай търговците на бижута и златарите, исках да спрем при Шафей, но за свое учудване намерих магазина затворен. Двама гавази пазеха отпред. Попитах ги за причината, но грубо ми отговориха да се махам по най-бързия начин. Като се прибрахме в къщата, всички обитатели бяха крайно възбудени. На портата срещнах Шафей. Бързаше да излезе, но като ме видя, спря.
— Ефенди, научи ли вече? — извика той.
— Какво?
— Че са ни окрали, ужасно са ни ограбили и измамили!
— Не съм чул и дума!
— Татко ще ти разкаже! Аз трябва да изляза.
— Къде отиваш?
— Аллах иллях, и аз не знам!
Той понечи да мине покрай мен, но аз протегнах ръка към него и го задържах. Случилото се го бе лишило от необходимото спокойствие за трезва преценка и както ми се струваше, трябваше да го предпазя от необмислени действия.
— Почакай малко — помолих го аз.
— Пусни ме! Трябва да го догоня!
— Кого? Крадеца ли? Кой е той?
— Питай татко!
Той искаше да се отскубне от мен, но аз се смъкнах от магарето, здраво хванах съпротивляващия се младеж под мишница и го принудих да тръгне с мен.
Той се примири с грубата ми намеса и ме поведе нагоре по стълбата към покоите на баща си. Той вече беше готов за тръгване по средата на стаята и зареждаше два огромни пистолета. Като видя сина си, той гневно му се скара:
— Какво искаш още? Не бива да се губи време нито минута! Върви бързо! Аз също тръгвам и ще застрелям този човек, само да го намеря!
Около него стояха останалите членове от семейството му и сълзите и вайканията им само влошаваха положението. Положих големи усилия да ги успокоя и да накарам Якуб да ми обясни какво се е случило. Афрак Бен Хулам, болният помощник и братовчед от Адрианопол, излязъл от къщата веднага щом ние бяхме потеглили и отишъл при Шафей в магазина, като му казал, че във връзка с някаква голяма сделка моментално трябвало да отиде при баща си, който се намирал в големия хан «Асад паша». И Шафей наистина отишъл, но колкото и дълго да търсел и чакал, не могъл да намери баща си. Тогава бързо отишъл вкъщи и за голямо свое учудване го намерил да си почива под аркадите. Якуб му казал, че изобщо не е изпращал помощника с подобна вест. Шафей веднага се върнал в магазина и го намерил затворен. Отворил с втория ключ, който винаги носел със себе си, и още от пръв поглед забелязал, че са изчезнали много, и то тъкмо най-големите скъпоценности, ас тях естествено и Афрак Бен Хулам, помощникът. Шафей побързал да осведоми баща си, но въпреки уплахата си все пак се съобразил отново да заключи вратата и да постави отпред на пост двама гавази. Разбира се, новината вдигнала в тревога цялата къща, а когато съм дошъл аз с Халеф, той отново се канел да тръгва, но накъде по-напред, и той самият не знаел. Якуб също искаше да тръгва, за да застреля крадеца, но още не си бе задавал въпроса, къде може да го намери.