Това предложение бе прието с радост от Якуб и Халеф и след две минути аз вече яздех върху едно магаре към Божията порта. Не исках да вземам коня си, защото не знаех дали по-късно нямаше да имам нужда от силите му. Впрочем усилията ми не се увенчаха с успех. Питах и разпитвах на всички места, където предполагах, че бих могъл да получа сведения, пребродих Гута и срещах от време на време излезлите вече патрули, но не намерих никаква следа и в три часа следобед отново се прибрах в къщата мокър от пот. И Якуб се бе прибирал, но отново бе излязъл. Халеф също не бе получил никакви сигурни сведения, но поне ми даде някаква малка надежда. Беше претърсвал северната част на града и бе минал покрай шатрата, в която бяхме седели вчера. На входа на палатката стояла певицата, познала го и го извикала при себе си. Била забелязала, че предишния ден сме тръгнали внезапно заради Мамур, и казала на Халеф да отида при нея, ако искам да узная нещо за този човек.
— Но защо не ти го каза веднага на теб, Халеф? — попитах аз.
— Сихди, тя не знае арабски, а пък аз не разбирам добре турския, на който тя говори. Дори това, което днес ми каза, трябваше доста дълго да го гадая.
— Тогава тръгваме веднага, но ще вземем конете си, защото магаретата са вече уморени.
Беше последният от продължаващия пет дни празник. Като стигнахме до шатрата на артистите от Пресниц, нямаше толкова много хора, колкото предишния ден. В момента музикантите почиваха, така че веднага можех да говоря с момичето. Нямаше защо да се притеснявам от слушателите, защото краткият ни разговор бе воден на немски.
— Защо вчера тръгнахте така набързо? — попита ме певицата.
— Защото трябваше да последвам човека, който малко след като влезе в шатрата, побърза да излезе. Исках да разбера къде живее.
— Това той на никого не казва.
— Ах, вие го знаете?
— Да. Вчера той влезе в палатката за трети път. Седеше до един англичанин съвсем близо до нас, но и на него не каза къде е жилището му.
— На английски ли говореха, или англичанинът говореше арабски?
— Говореха на английски и разбрах всичко. Джентълменът го бе ангажирал като преводач.
— Невъзможно! За тук или за някакво пътуване?
— За пътуването.
— Накъде?
— Не знам, само чух, че първото селище се нарича Салехиех.
— И кога смятаха да тръгват?
— Веднага щом преводачът уреди някаква сделка, заради която е дошъл в Дамаск. Мисля, че говореше за някаква сделка със зехтин за Бейрут.
Тя не знаеше нищо друго. Благодарих и й дадох подарък.
За да не бъде Якуб в неизвестност, изпратих при него Халеф, а аз обиколих града, за да стигна до Божията порта, откъдето водеше пътят за Салехиех, който се намира в западния край на Гута и всъщност трябва да се смята за предградие на Дамаск. Оттук минава търговският път за Бейрут на Средиземно море, както и всички други пътища, по които се стига до палестинските селища.
Като стигнах дотам, вече се свечеряваше. Не бях сигурен дали ще получа задоволителна информация, защото поради това, че ориенталските къщи не гледат към улицата, пътищата не могат да бъдат наблюдавани така, както при нас в Европа. Тогава забелязах няколко от онези нещастни, отритнати от човешкото общество същества, които обаче можеха да живеят само от неговото съчувствие: прокажени. Лежаха, увити в дрипи, недалеч от пътя и още отдалеч започнаха да ми викат да им дам милостиня.
Тръгнах към тях, но те веднага избягаха, защото им е забранено да стоят близо до здрав човек. Едва когато няколко пъти ги уверих, че съм европеец и не се страхувам от болестта, те най-сетне спряха, все пак обаче останаха на дистанция от около двайсет крачки.
— Какво искаш от нас, господарю? — попита единият. — Остави подаянието си на земята и бързо се отдалечавай!
— Какво предпочитате да ви дам? Искате ли пари?
— Не. Нищо не бихме могли да си купим, защото никой не би взел от нас пари. Дай ни нещо друго: тютюн, хляб, месо или нещо друго за ядене.
— Защо сте тук на открито? Нали в Дамаск има болници за прокажени?
— Препълнени са. Трябва да чакаме, докато смъртта освободи място за нас.
— Искам да ви питам нещо. Ако ми дадете сведения, утре сутринта ще получите тютюн за много седмици, а също и други неща, от които имате нужда. Сега не нося нищо със себе си.
— Какво искаш да ти кажем?
— От колко време сте на това място?
— От много дни.
— Значи сте видели всички хора, които са минали оттук. Много ли бяха?
— Не. Към града идват много хора заради празника, чийто последен ден е днес. От града обаче излезе само един керван катъри, отиващ за Рас Хея и Газейн, доста хора, отиващи към Хасбея, няколко работници от Зебедени, а малко преди обед мина един ингилиз, придружаван от Двама души.