— Откъде разбрахте, че е ингилиз?
— О, ингилизите се познават веднага. Целият беше облечен в сиво, беше с много висока шапка, имаше огромен нос и сини очи. Единият от придружителите му трябваше да му обясни какво искаме от него и тогава той ни даде малко тютюн, няколко малки хляба, а също и доста клечици, с които може да се пали огън.
— Опишете ми преводача му!
Направиха го и описанието съвпадаше съвсем точно с външността на търсения от нас човек.
— Накъде отидоха?
— Не знаем. Яздеха по пътя за Бейрут, но децата на стария Абу Меджах ще те осведомят, защото той им беше водач. Живее в къщата до голямата палма, която се вижда ей там.
— Благодаря ви! Утре рано сутринта ще дойда и ще ви донеса всичко, което съм ви обещал.
— О, господарю, милосърдието ти ще бъде видяно от благосклонните очи на Аллах. Не би ли могъл да ни донесеш няколко лули, които могат да се купят за няколко пари?
— Ще ги имате, обещавам ви!
Препуснах към Салехиех и в къщата на водача разбрах, че ингилизът искал да иде към долината на Себдани. Старият Абу Меджах бил нает само дотам. Това е било предпазлива манипулация на преводача, за да затрудни евентуалното му преследване. Все пак научих достатъчно и се върнах обратно в Дамаск.
Домакинът ни чакаше, изпълнен с напрежение. Неговото разследване също бе останало без резултат, но съобщението на Халеф го бе обнадеждило. Вече имаше паспорт, както и писма до всички полицейски власти в целия еялет на Дамаск, а освен това отвън го чакаха десет добре въоръжени гавази на коне, които само чакаха заповедта му за тръгване.
Разказах всичко, каквото бях научил. Тъй като вече се свечеряваше, реших, че е по-добре да изчакаме утрото, но Якуб нямаше търпение. Той изпрати да повикат един водач, който бил в състояние да намери пътя и през нощта. Поради трескавото му безпокойство му се струваше, че всичко се върши прекалено бавно. Почти бях забравил за обещанието си към прокажените, когато той самият вече се бе погрижил то да бъде изпълнено.
Все пак изминаха няколко часа след завръщането ми, докато се приготвим за път. Якуб предпочете да вземе коне под наем; два от тях за себе си и слугата и още един за необходимия багаж. Тъй като не беше сигурен в коя посока и колко дълго ще яздим, взе със себе си и голяма сума пари.
Сбогуването не ни отне много време. Пълната луна се бе издигнала високо на небето, когато ние се насочихме по «Правата улица» към «Божията порта». Отпред яздеше водачът със собственика на конете, след тях ние, т.е. Якуб и слугата му, Халеф, аз и ирландците, а зад нас гавазите.
Не обърнахме никакво внимание на охраната на портата и бързо минахме покрай нея. Като излязохме, аз се отклоних встрани, където бяха прокажените. Нашето приближаване ги събуди и изключително много се зарадваха на големия пакет, който оставих за тях на земята. После продължихме пътя си. Салехиех остана зад нас и вече се приближавахме към хълмовете, водещи нагоре към Кубет ен Насър, към онази красива гледка, за която вече споменах.
Там горе, до гроба на мохамеданския светия, се обърнах назад и хвърлих поглед към Дамаск, който виждах за последен път в живота си. Облян в светлината на луната, градът приличаше на жилище на духове и джинове, обградено от тъмния пръстен на Гута. Отдясно беше пътят, идващ от Хау-ран, по който бях дошъл, а най-отстрани се намираше пътят на керваните за Палмир, който остана затворен за мен. Не бях предполагал, че престоят ми в Дамаск ще е толкова кратък.
След Кубет ен Насър се насочихме надясно към хълмовете на Джебел Ребах и стигнахме до прохода Рабух, през който покрай водите на Барада се стигаше до Дюмар, голямо село, в което за първи път спряхме за почивка.
С помощта на гавазите събудихме старейшината на селото, за да искаме сведения, и благодарение на неговата информация разбрахме, че късно следобед през селото са минали ездачи в галоп. Сред тях имало облечен в сиво ингилиз със сини стъкла пред очите. Поели по пътя за Ес Сук, по който тръгнахме и ние, без да се бавим.
Денят настъпваше, когато ние вече пресичахме платото на Ел Джедиде, после минахме вляво покрай мястото, където някога е била столицата на старата Абилене, от другата страна видяхме планината, където е гробът на Авел. Следваха много села, чиито имена съм забравил, а в едно от тях трябваше да спрем, за да си починат изтощените ни коне.
Вече бяхме изминали разстояние, за което иначе бе необходим един цял ден езда. Ако продължавахме да подлагаме на такова напрежение конете си, едва ли щяхме да стигнем с тях далеч. Впрочем от хората, които дойдоха любезно да ни нагостят с плодове, разбрахме, че всъщност не са виждали търсените от нас ездачи, но късно вечерта са чули, че през селото минала малка група.