След като конете поотпочинаха, потеглихме към Ес Сук, което не беше много далеч, но там не можахме да научим нищо определено. Като излязохме от него, срещнахме един самотен ездач. Беше стар, белобрад арабин, когото нашият водач радостно поздрави, а после ни го представи с думите:
— Това е Абу Меджах, водачът, който е придружавал ингилиза.
— Ти ли си? — извика Якуб. — Къде го остави?
— В Себдани, господарю.
— Колко души има с него?
— Двама, един Драгоман и един слуга.
— Кой е драгоманът?
— Казва, че бил от Кониех, но това не е вярно. Не говори като хората оттам. Той е лъжец и измамник.
— Как разбра?
— Мами англичанина, много добре забелязах, въпреки че не можех да разговарям с ингилиза.
— Носи ли много багаж със себе си?
— Багажът и товарните коне са на англичанина. Драгоманът носи със себе си само големи кутии, които сигурно са му много ценни.
— В коя къща се настаниха?
— В никоя. Платиха ми в Себдани и ме пуснаха да се връщам, но те продължиха да яздят, въпреки че конете им са капнали от умора. Аз останах при един познат да си отпочина и сега се връщам в Дамаск.
Исках да разбера как е изглеждал англичанинът, тъй като непонятно защо бях забравил да питам за това в Дамаск в шатрата на певците, затова сега реших да наваксам пропуснатото:
— А не чу Ли името на англичанина?
— Драгоманът се обръщаше към него винаги с думата «сьор».
— Това не е име, а само означава «господар». Спомни си!
— От време на време прибавяше към сьор още някаква друга дума, но не знам как точно се изговаря, Лисех или Линзех.
Наострих уши. Нима бе възможно! Не, това бе напълно изключено,. но въпреки това попитах:
— А може би Линдси?
— Да, да, точно такава беше думата.
— Опиши ми мъжа!
— Целите му дрехи бяха сиви и нови, шапката му също беше сива и висока колкото от земята до коляното ми. Пред очите си имаше сини стъкла, а в ръката си винаги носеше една мотичка, дори и като яздеше.
— Ах! А носът му?
— Беше много голям и червен. Имаше алепова цицина на него. Устата му също беше голяма и широка.
— Не забеляза ли нещо по ръцете му?
— Да. На лявата му ръка липсваха два пръста.
— Той е. Халеф, чу ли? Англичанинът е жив!
— Хамдулиллях! — извика дребният хаджия. — Аллах е велик и силен и може всичко. Той умъртвява и съживява, когато иска.
Якуб не можеше да си обясни радостта ни, затова му разказах каквото трябваше да узнае и после помолих бързо да продължим пътя си. Безпокоях се, като знаех, че ненадейно възкръсналият от смъртта англичанин се намираше в ръцете на един негодник.
Старият водач продължи пътя си, а ние минахме през няколко много приятни наглед села. Скоро обаче свежата зеленина на градините започна да изчезва. Прекосихме Барада по, един мост и се озовахме на левия й бряг, а после минахме през тясна клисура, на чието дъно имаше място само за пътя, по който вървяхме, и за коритото на реката. Стените на тесния, тъмен проход се издигаха отвесно нагоре, а от северната му страна дори бяха изсечени много скални гробове, до които преди сигурно е имало пътеки, но сега се бяха срутили. Този проход се нарича Сук ал Барада и води към долината на Себдани, в която се намира и едноименният град.
След като минахме през прохода и стигнахме до югоизточната част на споменатата долина, прекосихме няколко села и след изморителна езда се добрахме в Себдани в състояние, което не ни позволяваше да продължим по-нататък. Моят жребец и конят на Халеф бяха уморени, но другите животни направо бяха грохнали. Така си и бях мислил.
Себдани е добре изградено селище с представителни къщи и плодородни градини, въпреки че е разположено доста нависоко. Повечето от жителите му са маронити. Гавазите много бързо осигуриха за себе си и за нас квартири и вече се чувствахме добре.
Разбрахме, че водачът е нощувал тук, но старейшината на селото изпрати един човек до следващото село Шият, да събере сведения, и когато той се върна вечерта, съобщи, че ингилизът е нощувал в Шият и после с един тамошен човек, слугата си и преводача е тръгнал за Сорхеир. Дали ще продължи да язди по-нататък, никой не можеше да ни каже.
На следващия ден яхнахме конете още на зазоряване. Минахме през лозята и черничевите градини на Себдани и се насочихме към Шият. Както ми бе казала певицата, преводачът бе говорил за сделка със зехтин за Бейрут. Естествено приказките за сделката бяха лъжа, но Бейрут би могъл да бъде целта на пътуването му, защото поне в това отношение трябваше да каже истината на англичанина. Но защо бе избрал този път, а избягваше прекия, лесно можеше да се обясни. Изискваше го сигурността му.