— Много ли пари имахте?
— Не много, защото щяхме да се връщаме в Багдад.
— Кои бяха тези негодници?
— Араби. Казаха, че са от племето шат.
— Били са същите, които после побягнаха от нас заради болестта ни.
— Сигурно е било така. Крихме се няколко дни в развалините и гладувахме, после ни отведоха.
— Къде?
— Не знам.. Някакво блато с тръстика. Нямаха намерение да ни причиняват зло, само искаха пари, за да ме освободят. Трябваше да напиша писмо, което те да занесат в Багдад и да получат пари, двайсет хиляди пиастъра. Писах на Джон Логман, но така, че негодниците не получиха нищо. Казал им да отидат след три седмици, защото в момента нямал толкова пари.
— Но така е можел да ви изложи на опасност!
— Не. Стана по-добре, защото аз избягах. Закараха ни по-близо до Багдад, където се приближиха до границата на някакво друго, враждебно племе. Една група от тях се оказа близо до нас и се завърза бой. Както и предполагах, те победиха, защото имаха надмощие, но междувременно ние успяхме да избягаме и да стигнем до Багдад. Някой път, като имаме повече време, подробно ще ви разкажа.
— Намерихте ли къщата ни?
— Yes! Там научих, че сте отишли при хадедихните. Какво да правя? Трябваше да дойда при вас и ирландците. С пътуването по море бе свършено, затова продадох яхтата, която толкова дълго бе стояла на котва в бездействие. Хадрамаутският сунит вече не ми трябваше, а и вие му бяхте платили. Така че наех един мъж, който разбираше английски, и тръгнах с куриера. Яздехме страшно бързо! При Селамия се прехвърлихме през Тигър, за да ви търсим, но не намерихме хадедихните. Бяха се преместили, а вие сте били умрели.
— Кой ви каза това?
— Абу салманите ограбили и убили чужденци и описанието съвпадаше с вашето. Не исках да убият и мен и тръгнах към Дамаск. Отпратих преводача и останах там цели три седмици. От сутрин до вечер ходех из улиците. Ако бяхте живели в християнския квартал при европейците, щяхме да се срещнем. Другото вече го чухте. Да ви разказвам ли по-подробно, мистър?
— Благодаря, достатъчно е. Много рисковано е било да се придвижвате по този начин от Багдад до Дамаск…
— Ами! Вие да не би да сте постъпили другояче? В този момент видяхме, че покрай входа на дупката минават група мъже. Насочили се бяха към пътя, по който дойдохме ние, а като се вгледах малко по-внимателно, разпознах в тях гавазите.
Какво смятаха да правят? Защо не отиваха към каменната стена, където им бях казал да се явят? Скоро щях да получа отговор на този въпрос, защото бижутерът се върна от града и доведе със себе си коджа-пашата. Той беше достопочтен мъж, чиято външност будеше доверие.
— Селям! — поздрави той, като влезе.
— Алейкюм! — отговорихме ние.
— Аз съм коджа-пашата на Баалбек и идвам да ви видя и да изпуша с вас по една лула.
Той бръкна под дрехата си и извади един чибук. Линдси мигновено му поднесе тютюн, а после му подаде и огънче.
— Добре дошъл при нас, ефенди! — казах аз. — Ще ни позволиш ли да останем известно време в намиращия се под твоята власт район?
— Останете колкото искате и разрешете да седна при вас! Чух, че сте франки. Прочетох и писмото на моя началник, затова идвам лично, за да ви съобщя, че ще направя всичко, за да изпълня желанията ви. Добре ли направих, като отпратих гавазите обратно в Дамаск?
— Ти си ги върнал?
— Да. Чух, че седели в кафенето и разправяли какво ще правите. Можете ли да хванете крадеца, щом всички знаят, че искате да го заловите? А после този Якуб Афарах от Дамаск ми каза, че не са се подчинявали нито на него, нито на вас и за всичко, което трябвало да свършат, искали бакшиш. Затова ги изгоних, а на чауша дадох писмо до неговия каймакам, за да ги накаже. Султанът, Аллах да го благослови, иска в империята му да има ред и ние трябва да се стремим към това.
Това бе един наистина честен чиновник, рядкост в империята на султана. Като продължихме да разговаряме, той изрази искрено съжаление, че не може пряко да ни бъде от полза, тъй като го помолихме да се погрижи за запазване на пълно мълчание около присъствието ни, а всичко друго да остави на нас.
— Трябва да се радвате, че не сте попаднали на някой друг коджа-паша! — каза той. — Знаете ли какво би направил той на мое място?
— Моля те, кажи ни!
— Щеше да иска да му дадете златото и скъпоценните камъни, за да отсъди чии са. Но трябва да се докаже, че наистина е имало кражба, че наличните предмети наистина са тези, които са били откраднати, и че двамата претенденти действително са крадецът и ограбеният. Всичко това трае прекалено дълго, а в продължение на такъв период от време много неща биха могли да се променят, дори и златото, и камъните.