Той имаше право. Якуб можеше да се поздрави за късмета, че бе попаднал на толкова честен човек. Коджа-пашата помоли да му поверим конете си, но да ги отведем един по един, за да не прави впечатление, и след като ни предупреди да се пазим от подземните ходове и сводове, в които човек лесно би могъл да се нарани, си тръгна.
По време на египетското нашествие тези ходове бяха служили за убежища на всякаква паплач, а и днес често се случва някой да се скрие тук, щом има причина да не иска да го виждат.
Якуб вече беше оставил коня си при коджа-пашата. Ние също разседлахме конете си и един по един ги отведохме до града.
Той беше малък, имаше западнал вид и поради това импонираше на развалините, край които се намираше. Жителите му се занимават с отглеждане на копринени буби, но градът е известен и с хубавите си коне и мулета.
Къщата на кмета бе една от най-хубавите сгради, а оборът, в който заповяда да заведат конете, напълно задоволяваше изискванията ни. Поседяхме малко заедно, а после аз се върнах, но не по пътя, по който бях дошъл. Сам човек не би направил впечатление в случай, че крадецът имаше шпиони, затова бавно вървях през развалините, изцяло отдаден на въздействието, което те ми оказваха.
Каква разлика между поколението, което е знаело как да се справя с такива грамади, и другото, чиито колиби са долепени до развалините!
Видях между колоните да се шмугват змии, един хамелеон любопитно ме наблюдаваше, а високо във въздуха се рееше керкенез, който се спускаше спираловидно към една колона, над която започна да кръжи.
Стоп! Не се ли мярна там някакъв силует, бързо и безшумно като сянката на облак? Сигурно се лъжех, но все пак бавно тръгнах към мястото, където бях видял сянката.
Зад една двойна колона имаше подобен на тунел отвор, който събуди любопитството ми. Как можеше да седи човек в някое от тези подземия, където на светлината на зловещи факли са били избивани жертвите на Баал? Нямаше да ми навреди да направя няколко крачки навътре в тунела. Ако влезех само дотам, докъдето прониква дневната светлина, не съществуваше опасност да ми се случи нещо неприятно.
Пристъпих в отвора и направих няколко крачки напред. Тунелът бе толкова широк, че четирима души можеха да застанат един до друг. Таванът бе подпрян с дебели обръчи, а въздухът бе чист и съвсем сух. Огледах се и се ослушах в непрогледната тъмнина, а фантазията ми моделираше ужаса, който можех да изпитам, ако изведнъж в дъното се появят факли и към мен се приближат жреците на слънцето, за да ме хванат и прибавят към жертвите на Молох.
Отново се върнах към входа. Колко по-различна бе вън ярката, топла дневна светлина! В блясъка на слънцето… стоп; не изскриптя ли нещо зад мен?? Исках да се обърна, но в този момент получих силен удар по главата. Помня само, че политнах и протегнах ръце към мъжа, който ме бе ударил, после всичко около мен потъна в мрак.
Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Постепенно идвах на себе си, защото трябваше да мине известно време, докато си спомня какво се бе случило. Лежах на земята, краката ми бяха вързани, ръцете също. Къде се намирах? Около мен цареше пълен мрак и тишина, но точно пред себе си забелязах две кръгли места, които излъчваха странно сияние, което от време на време изчезваше и пак се появяваше. Бяха две очи, две втренчени в мен очи, върху които клепачите се спускаха и вдигаха. Забелязах, че не бяха на животно, а на човек.
Кой беше този мъж? Във всеки случай този, който ме бе ударил. Защо се бе държал така враждебно с мен? Тъкмо се канех да задам въпрос, но ми бе попречено. Мъжът заговори сам:
— Ах, най-сетне се събуди! Вече мога да говоря с теб. О, небеса! Познавах този глас! Който веднъж го е чул, никога не може да забрави студения, остър, режещ тембър. Човекът, който седеше срещу мен, не бе някой друг, а самият Абрахим Мамур, когото искахме да заловим. Трябваше ли да му отговарям? Защо не? Тук в тъмнината не беше възможно да му покажа с мимика, че не мълча от страх, а от презрение. Знаех, че не ме очаква нищо добро, но не се отчайвах и реших да не продумвам и една умолителна дума. «Вече мога да говоря с теб», беше казал той и предчувствах, че той ще направи всичко възможно, за да ми причини душевни страдания. Но се лъжеше.
— Говори! — казах аз кратко.
— Познаваш ли ме?
— Да.
— Не вярвам. Откъде можеш да знаеш кой съм?
— Ушите ми го казват, Абрахим Мамур.
— Ах, ти наистина ме познаваш, но ще ме опознаеш още по-добре. Спомняш ли си Египет?