Да умра! Наистина ли се бе стигнало дотам? Нямаше ли да съм в състояние да се съпротивлявам? Тъй като можех малко да движа ръцете си, сигурно нямаше да е невъзможно да измъкна някой нож от него. Ако успеех да го направя и после имах на разположение пет секунди, за да се освободя, щях да съм спасен. А това трябваше да стане скоро. Сигурно бе изминало доста време, откакто бях попаднал тук в, тунела, а и спокойно би могло да му хрумне все пак да ме застреля, за да е сигурен в смъртта ми, което в случай, че ме остави тук, макар и вързан, нямаше да е напълно гарантирано.
Размишлявах. Дали можех тихо да се наведа над него и с върха на пръстите си, лекичко да бръкна в пояса му и да потърся ножа? Невъзможно беше. Или пък да се хвърля върху него и да го удуша с ръце? Да, но нямаше да мога да разтворя китките си толкова, че да обхвана дебелия мъжки врат. Или пък да използвам като оръжие за нападение краката си? Евентуално да се опитам да улуча с тях слепоочието му? Но и това не ставаше, защото, ако не уцелех мястото точно, всичко щеше да е загубено. Още с първата атака трябваше да се добера до ножа му, иначе всяко усилие и риск бяха напразни.
Затова се опитах тихо, много тихо да се изправя до седнало положение. Нито една гънка на дрехата ми не биваше да прошумоли, а трябваше да затворя и очите си, за да не може той по тях да разбере местонахождението на тялото ми. Защото както аз виждах неговите, така и той можеше да види моите очи.
Много бавно и с огромно усилие успях да клекна. Отворих очи само наполовина, за да видя неговия поглед. В момента гледаше към мен, но веднага щом спусна клепачи, силно изрева:
дясното ми коляно притискаше гърлото му, а лявото — гърдите му. В обхваналия го мигновено страх той посегна с две ръце към гърлото си, за да го освободи, а това ми позволи да бръкна с ръце в пояса му. Напипах дръжката на един нож и го извадих. Той усети какво става и разбра каква опасност го грози. Със силен тласък ме отхвърли от себе си и скочи.
— Куче, няма да ми избягаш! — извика той и се хвърли към мен.
Но само един от пръстите му успя да ме докосне. Вече знаех, че в следващия миг той ще скочи натам, където е усетил докосването, затова се наведох, скочих встрани и се превъртях зад него.
— Ах, избяга! Къде си, гяур? Няма да те изпусна!
В този момент, когато той предполагаше, че съм в противоположната посока, можах да срежа връзките на краката си, така че се отдалечих още малко нататък. Дълбоко си поех въздух. А сега? Трябваше да се държа настрана от него, за да помисля!
Успях да измина доста голямо разстояние и се облегнах на стената. Какво да правя? Да продължа да влизам все по-навътре в тунела? Коджа-пашата бе говорил за опасностите в тези подземия! Или направо да се преборя с него, да го победя и да го принудя да ми покаже пътя навън? Не. Той имаше огнестрелно оръжие; нямаше да го надвия, без да го убивам, а трупът му нямаше да ми служи за водач.
Бяха изключително напрегнати минути. Той също забеляза пълната тишина. Приближаваше ли се към мен, или се отдалечаваше? Всеки момент можеше да се блъсне в мен. Ами! Тези. подземни ходове бяха страшно дълги! Започнах опипом да се придвижвам в първоначалната посока, като най-напред пробвах с върха на обувката си почвата, преди да стъпя. Сигурно бях направил вече около двеста малки крачки напред по този начин, когато ми се стори, че въздухът става по-влажен и хладен. Налагаше се да бъда двойно по-предпазлив! И наистина след по-малко от пет метра подът свършваше. Клекнах и опипах наоколо. На земята имаше голяма кръгла дупка, чиято ширина заемаше целия проход. Някога сигурно е било кладенец. Дори и сега вътре имаше вода, както се усещаше по влажността на въздуха. Кой знае колко беше дълбок! Паднеше ли някой вътре, излизане оттам нямаше.
По отвора на дупката можеше да се съди, че кладенецът е с диаметър около три лакътя. Значи бих могъл да го прескоча, но не знаех какво е положението от другата страна. Може би кладенецът се намираше в края на тунела и от другата страна имаше стена. Тогава това щеше да е последният ми скок.
Значи в тази посока спасение за мен нямаше, трябваше да се върна назад. Естествено това бе неприятно обстоятелство! Врагът мълчеше. Дали все още беше там, където го бях оставил, и дебнеше, защото знаеше, че ще бъда принуден да се върна? Или мислеше, че съм избягал в обратната посока? Или просто, за да е по-сигурен, бе отишъл до изхода, за да го заварди! Каквото и да беше, не можех да остана тук. Захапах ножа между зъбите си, легнах на земята и запълзях назад на колене и лакти.