Не биваше да вървя, а при лазенето, местейки бавно и тихо ръцете си, можех да опипвам пространството пред себе си, преди тялото ми да ги последва.
Така се придвижвах бавно, много бавно наистина, но все пак напред. Вече бях преброил, че над двеста пъти съм преместил коленете си и вече трябваше да съм отминал мястото, на което бях лежал. За тези двеста крачки обаче сигурно бе минал доста повече от час. Изтече още половин час и стената свърши както от лявата, така и от дясната страна, но подът продължаваше.
Какво беше това? Вдясно и вляво имаше ъгли, следователно тунелът, в който се бях движил, опираше в друг, и то под прав ъгъл. Дали продължаваше и от другата страна? В такъв случай двата прохода образуваха тук кръстовище, на което се намираше Абрахим Мамур. Напрегнато се ослушах, но не чух абсолютно никакъв шум. Най-напред трябваше да разбера дали досегашният проход продължаваше и от другата страна, затова продължих в тази посока. Дишах спокойно, пулсът ми бе нормален както обикновено. Ситуацията изискваше спокойствие и хладен разум.
Стигнах до срещуположната страна и се убедих, че проходът продължава нататък. Коя посока трябваше да поема? Направо или наляво? Във всичките три посоки въздухът беше неподвижен, с еднаква температура и влажност; тъмнината също бе еднакво гъста и непрогледна. Размишлявах. Ако Абрахим беше тук, сигурно се намираше на онази страна, която води навън, но ако го нямаше, значи чака на изхода.
Пред новооткрития проход не беше, защото там вече бях опипал с ръце ъглите на страничните стени. Значи оставаха само две посоки. Първо се насочих наляво. Не сантиметър по сантиметър, а милиметър по милиметър пълзях напред. След десет минути разбрах, че и тук го няма. Оставаше последната посока, надясно, и се отправих натам.
Сигурно бях стигнал до средата на кръстовището, когато ми се стори, че долавям тих, много тих постоянен шум. Напрегнах слух и се придвижих още малко напред. Правилно! Това беше тиктакането на джобен часовник, и то на моя, който Абрахим ми беше взел. Най-сетне го намерих, а следователно тази беше и посоката към изхода. Но как да изляза? Можех ли да мина покрай него?
За да разбера, трябваше да узная каква позиция бе заел: легнал ли беше, седеше ли, или стоеше прав. Рискувах всичко и се приближавах все повече. Не можех да се осмеля да го хвана, за да се бия с него, защото от само себе си се разбираше, че ножът не му се струваше достатъчно благонадежден и сигурно се бе въоръжил с огнестрелно оръжие. Сигурно държеше в ръка някой от моите револвери, с които вероятно умееше да се справя.
Придвижвах ръцете си тихо и предпазливо напред като рогца-та на охлюв. Тиктакането се чуваше все по-ясно, а сега — шт! — сега с върха на средния си пръст бях докоснал нещо. Значи той бе точно пред мен. Трябваше само да протегне ръка и щеше да ме хване. В тази опасна близост изминаха около десет минути, докато разбера, че е легнал, и то напречно на тунела.
Да го прескоча? Или да го подмамя да се отдръпне с някаква хитрост? Избрах първото. Наистина беше изключително опасно, но затова пък много по-сигурно. С внимателно опипване с върха на пръстите, установих, че беше кръстосал крака. Това беше много по-добре за мен, отколкото ако ги беше разкрачил. Бавно се изправих, приближих се съвсем близо до него и вдигнах единия си крак във въздуха. Ами ако сега реши да смени позата си! Моментът бе изключително критичен. Благополучно успях да прехвърля крака си през него, а после изтеглих и другия.
Най-голямата трудност бе преодоляна. Вече не беше необходимо да пълзя и можех да се придвижвам прав. Колкото повече се отдалечавах от него, толкова по-сигурно стъпвах и вървях бързо. След известно време вече крачех нормално напред и забелязах, че въздухът започна да се променя. После усетих под краката си стъпала. Изкачих се нагоре; ставаше все по-светло и по-светло. Стигнах до един малък отвор, над който гъст хвойнов храст разпръскваше уханието си, и излязох навън.
Слава Богу! Бях свободен! Но се намирах на съвсем друго място, до Храма на слънцето. Сега трябваше да побързам, ако исках да хванем негодника, защото слънцето вече беше до хоризонта. Затова бързо обиколих храма, за да стигна до мястото, където се намираха приятелите ми.
Като отидох там, бях посрещнат с дъжд от въпроси. Бяха забелязали отсъствието ми и ме бяха търсили, но напразно. Беше дошъл дори коджа-пашата, за да предложи помощта си при издирването ми.
Разказах им странното си преживяване, което предизвика колкото изумление, толкова и радост.
— Слава на Аллаха! В ръцете ни е! — извика Якуб. — Ставайте, хайде да влезем в тунела и да го хванем! Всички присъстващи грабнаха оръжията си.