— Спрете! — каза коджа-пашата. — Почакайте, докато ида в града и доведа повече мъже.
— Ние сме достатъчно много! — извика Халеф.
— Не — отвърна коджата. — Тези дълбоки подземни тунели крият свои тайни. Има входове и изходи, които вие не познавате. Трябват ни най-малко петдесет мъже, за да обградим развалините.
— Ние сме девет, това е достатъчно! — твърдеше Якуб. — Ти какво ще кажеш?
Този въпрос беше отправен към мен. Аз също смятах, че е най-добре да се действа бързо, както и Линдси, като му обясних положението. Решихме да действаме незабавно.
— Но как стои въпросът с осветлението? — попитах аз..
— Ще донеса лампи — каза коджа-пашата.
— От града ли? Ще отнеме много време!
— Не, има съвсем наблизо. Ей там, зад развалините, живее един панбукчия, който има много лампи. Той забърза натам, а ние започнахме да обсъждаме плана за настъплението.
Както входът, през който бях влязъл, така и изходът, от който бях излязъл от тунела, трябваше да бъдат завардени. Някой трябваше да остане и при вещите ни, значи дотук бяха необходими трима души. На изхода бе достатъчен един човек, тъй като ние щяхме да влезем оттам и бягството на търсения от нас престъпник беше почти невъзможно в тази посока. При двойната колона обаче, откъдето бях влязъл, трябваше да има поне двама души. И така един на изхода, двама от другата страна и един при вещите ни: дотук — четирима души. Значи оставаха четирима или петима, които трябваше да влязат в тунела да хванат крадеца.
Но как да разпределим тези роли? При всички случаи аз щях да вляза вътре. Тъй като Халеф умееше да се промъква тихо, го избрах за придружител, както и коджа-пашата заради административната му власт. Линдси предложи да е четвъртият. Аз му отказах, защото исках той да остане при вещите. Ставаше дума за охрана на скъпоценности, заради които предприемахме всичко това. Той обаче не отстъпваше, а и останалите започнаха да ме увещават да го взема, така че се съгласих.
Трябваше да остане Якуб, защото скъпоценностите бяха негови, заедно със слугите на Линдси. До двойната колона оставаха двамата ирландци, а на изхода — слугата на Якуб. Собственика на конете на Якуб не можехме да използваме, защото той бе останал при конете в града.
Направихме разпределението. Взех единствено пистолетите и ножа си. Бил получи карабината «Хенри», а Фред — пушката ми, после всички заеха местата си на пост. От завръщането ми беше изминал най-малко половин час, когато отново се озовах пред хвойновия храст. Коджа-пашата и Линдси носеха лампите, разбира се, все още без да ги използват, а аз тръгнах напред с Халеф. Като стигнахме до стъпалата, събухме обувките си и се запромъквахме напред.
Водех Халеф за ръка. Той беше протегнал дясната си ръка, а аз моята лява към стената, така че да не можеше нищо да ни убегне. Неприятно беше, че кокалчетата на пръстите на коджа-пашата зад нас пукаха от време на време.
[# Берберски арабин. — Бел. нем. изд.]
Стигнахме до кръстовището на двата прохода. Там с леко побутване дадох знак на двамата, които ни следваха, да спрат, а ние с Халеф залегнахме на земята и се запромъквахме към мястото, където Абрахим лежеше. Разпределихме се така, че всеки от нас да може да хване едната от със сигурност въоръжените му ръце, след което другите двама трябваше да дойдат, за да го вържат.
С бавни движения стигнахме дотам, но… него вече го нямаше там. А сега? Дали не беше легнал пред някой от трите други прохода? Претърсихме, но не намерихме нищо. Сигурно беше в един от тези тунели, но някъде по-навътре. Върнахме се при двамата си придружители, които напрегнато бяха очаквали виковете ни за помощ.
— Вече не е тук — прошепнах аз полугласно. — Върнете се малко назад и запалете лампите. Но стойте пред тях, за да не се вижда светлината им в другите коридори.
— Какво ще правите сега, мистър? — попита Линдси.
— Ще претърсим трите прохода.
— Без лампи?
— Да. Светлината би могла да бъде опасна, защото ще ни забележи още отдалеч и няма да му е трудно да се прицели в нас.
— Ами ако го улучите, а ние не сме там?
— Ще се справим.
Първо влязохме в прохода, където бях намерил кладенеца. Заемайки цялата му ширина, направихме около двеста крачки, без да опипваме почвата предварително. После обаче трябваше да бъдем по-предпазливи. Стигнахме до дупката, без да срещнем Абрахим, и се върнахме назад.
Тръгнахме по втория проход. Тук трябваше много да внимаваме, за да не се изложим на опасност. Промъквахме се много бавно напред и мина повече от четвърт час, преди да стигнем до края на тунела. Стояхме пред главната стена на храма и отново трябваше да се върнем с празни ръце.