В последния тунел, който ни оставаше, също бе необходима предпазливост. Той бе много по-дълъг от предишните и завършваше с дълбока дупка, заемаща ширината на целия проход. За трети път се върнахме обратно.
Спътниците ни се учудиха на това, което чуха от нас.
— Бил е тук, следователно все още е тук! — каза Линдси. — Yes!
— Възможно е да е излязъл, докато мен ме е нямало. Вземете лампите. Хайде да погледнем в кладенеца!
Тръгнахме наляво и стигнахме до края на прохода. Кладенецът беше много дълбок, но в тъмната пропаст не се виждаше нищо друго освен мрак. Абрахим не би могъл да избяга оттук. Затова се отправихме към последния, претърсен от нас тунел. Като стигнахме до дупката, видяхме, че надолу има стъпала, първото от които беше толкова ниско, че не можеше да бъде достигнато с ръка отгоре.
— Ще слезем ли долу? — попита коджата боязливо.
— Разбира се. Това е единственият път, по който може да се измъкне.
— Ами ако стреля по нас?
— Ще вървиш отзад. Дай ми лампата!
Слязохме долу, преброих около двайсет стъпала. Там имаше само един-единствен проход, водещ дълбоко под земята, и завършваше с подобни стъпала, по които се изкачихме. Озовахме се пред друг коридор. Сега не се разделихме на групи, а останахме заедно и тръгнахме по тунела.
Той ни отведе до подобно кръстовище като в предишните подземия и сега трябваше да вземем най-удачното решение. Да се разделим ли на групи, или да останем заедно? Предпочетохме първия вариант.
Линдси и коджата охраняваха с едната лампа кръстопътя, а ние с Халеф тръгнахме с другата лампа по втория проход. Той също беше много дълъг и колкото по-навътре отивахме, толкова повече се разширяваше, а накрая стана и по-светъл. Тръгнахме бързо напред и излязохме на дневна светлина при двете двойни колони, зад които бях влязъл.
Но къде бяха двамата ирландци, които бях оставил тук на пост?
— Сихди, той е минал оттук и те са го хванали — каза Халеф.
— Тогава щяха да дойдат до другия вход, за да ни съобщят. Ела да проверим!
Бързо отидохме до споменатото място, но там нямаше никой. Слугата на Якуб също бе напуснал поста си.
— Завели са го в дупката, където е убежището ни, сихди — каза Халеф. — Хайде и ние да идем там!
— Преди това трябва да вземем англичанина и коджа-пашата. Хукнахме обратно, където бяхме оставили нашата запалена лампа до двойните колони, и отново влязохме в прохода, за да извикаме другите двама. Като излязохме с тях, изгасихме лампите и тръгнахме към нашия лагер. Отдалеч видяхме, че пред дупката английският слуга оживено обясняваше нещо на двамата ирландци. Арабският слуга на Якуб седеше при тях, но не разбираше нищо. Като ни видяха, хукнаха към нас.
— Сър, той избяга! — извика Бил отдалеч.
— Кой?
— Мистър Якуб.
— Къде?
— Заедно с другия.
— Кой друг?
— Този, когото искахме да хванем.
— Не те разбирам. Мислех, че сте го хванали!
— Ние ли? Не. Той не дойде при нас. Но мислехме, че мистър Якуб го е заловил, защото го чухме да стреля, затова отидохме да му помогнем.
— И защо е стрелял?
— Питай този тук!
Той посочи към слугата на Линдси, който беше останал при Якуб Афарах, а той ни разказа една колкото невероятна, толкова и неприятна случка. Седял с Якуб на входа на дупката и мислел, че скоро ще им доведем Абрахим Мамур. Тогава изведнъж зад тях нещо започнало да пращи и като се обърнали, видели, че цялата задна стена на Дупката се срутва. Помислили си, че сигурно цялата развалина ще рухне, и бързо избягали оттам. Но тъй като срутването, от което се страхували, не последвало, бавно се върнали обратно и тъкмо се канели да влязат, за да видят щетите, когато от дупката срещу тях изскочил един… конник. Това бил Абрахим Мамур. Те се дръпнали ужасени назад, а той използвал стъписването им и препуснал в галоп. Якуб бързо се съвзел, грабнал първата му попаднала пушка, извел втория кон на Линдси от скривалището и препуснал след беглеца, като изстрелял по него два куршума, но без успех.
Това, което чухме, беше невероятно! Трудно ми бе дори да го повярвам, но като влязохме в дупката, се уверихме, че разказвачът беше казал истината. Погледът ми попадна първо на мястото, където се бе намирал пакетът с кутиите. Беше изчезнал. Двата коня на Линдси ги нямаше, като единият от тях беше собственият му хубав ездитен кон.
— Ах! Ох! На път! — извика Линдси. — След тях! Бързо! Yes! Той посегна към третия кон, но аз хванах ръката му.