— Къде, сър Дейвид?
— След негодника!
— Знаете ли в коя посока е тръгнал?
— Не!
— Тогава бъдете така добър и останете тук, докато се върне Якуб. Ще научим подробностите от него.
— Сихди, какво е това? — каза Халеф, показвайки ми малко четириъгълно листче.
— Къде беше?
— Лепната беше на коня.
Наистина хартията още бе влажна. Залепена беше за челото на коня с плюнка и съдържаше следното, написано на турски:
«Динле-дим, хоп ишит-дим». («Подслушвах и всичко чух.»)
Това вече беше прекалено! Абрахим едва ли бе имал време да напише това в дупката, явно го беше направил предварително.
Отидохме до задната стена, където всичко веднага ни стана ясно. Тунелът не се бе срутил от само себе си, а нарочно е бил затрупан предварително. По цялата му ширина имаше поставени дъски, които бяха засипани по възможно най-естествения начин., Долу на пода тази маса беше с ширина около десет стъпки, но горе, в близост до тавана, дебелината на слоя нямаше и една стъпка, дори може би е имало и дупки, през които е можело да се гледа долу и да се подслушват намиращите се там хора.
Абрахим Мамур е знаел за това приспособление може би още от времето на баща си. Сигурно беше забелязал, че съм успял да се измъкна, и бе побързал да дойде тук, за да ни подслушва. Щом е разбрал, че двамата пазачи на съкровищата са останали сами, той е пробил горната тънка част на насипа, а необмисленото бягство на двамата мъже му бе дало възможност да избяга на кон със скъпоценностите без борба: Този човек наистина беше много опасен!
Англичанинът стоеше при конете си и оседлаваше.
— Това, което правите, е излишно — казах му аз.
— О, не, дори е много необходимо!
— Но днес вие въобще няма да можете да тръгнете след него!
— Все пак ще го последвам!
— През нощта ли? Не виждате ли, че вече се стъмнява?
— Ах! Хм! Yes! Но той ще избяга!
— Ще изчакаме.
Коджа-пашата се приближи.
— Ефенди, позволи ми Да ви предложа нещо!
— Говори!
— Този човек сигурно е избягал в планините, където не можете да го преследвате. Но аз имам хора, които познават всяка пътека оттук до морето. Да изпратя ли преследвачи?
— Да, ефенди, направи го. Богато ще те възнаградим.
— Къде да ги изпратя?
— В пристанищните градове, откъдето би могъл да избяга с кораб.
— Значи в Триполи, Бейрут, Сайда, Зор и Ака?
— Да, до тези пет места, защото крадецът няма да остане в страната. Трябва ли да дадеш на тези пратеници писма?
— Да.
— Тогава побързай да ги напишеш, а после изпрати хората тук да им дадем пари за път.
— Ще получат от мен каквото им трябва, а вие после ще ми го възстановите. Иначе ще искат много от вас.
Почтеният човек, бързо тръгна към града. Ние останахме, където бяхме, и тъй като не можехме да направим нищо, се заехме с оглеждането на тунела, през който бе избягал Абрахим Мамур. Затова отново запалихме лампите, оставихме слугите да пазят вещите ни и се изкатерихме по насипа.
Коридорът имаше същата дължина като онзи, който бяхме претърсвали преди това, и водеше до същото кръстовище, по което аз, първо сам, а после и с Халеф, бях стигнал до двойните колони. Всичко беше много просто, но не беше в наша полза.
След по-малко от час коджа-пашата отново се появи и доведе четирима ездачи. Вече ги беше снабдил с провизии и пари, но въпреки всичко всеки от тях получи от Линдси бакшиш, от който можеха да бъдат доволни. После тръгнаха.
Едва късно вечерта чухме вън стъпките на уморен кон и като излязохме вън, видяхме, че Якуб Афарах се връща. Той слезе от коня, пусна го, влезе и безмълвно седна на земята. Не го питахме нищо, докато не започна той самият:
— Аллах ме е изоставил! Замъглил е разума ми!
— Аллах не изоставя порядъчните хора — утеших го аз. — Отново ще хванем крадеца. Вече изпратихме хора до Триполи, Бейрут, Сайда, Зор и Ака.
— Благодаря ви! Но нямаше да е необходимо, ако Аллах не ме бе изоставил. Вече го бях хванал.
— Къде?
— Отвъд село Джеад. В бързината той беше взел оттук лош кон, но аз яхнах жребеца на английския ефенди. Той беше по-добър от неговия и успях да го настигна, въпреки че имаше голяма преднина. Препускахме в галоп на север и минахме през Джеад. Вече се бях приближил до него и почти можех да го докосна с ръка…
— Не стреля ли?
— Не можех, защото и двете ми цеви вече бяха изпразнени. В яда си се чувствах двойно по-силен. Исках да го сграбча по време на препускането и да го сваля от коня. Но тогава се приближихме до орехови дървета, които препречиха пътя ни. Той скочи от коня, метна пакета на гърба си и хукна сред дърветата. Не можех да го следвам на кон, затова и аз скочих от седлото. Той описа дъга и се върна към мястото, където бяха конете. Стигна при тях преди мен и яхна коня на англичанина, а на мен остави по-лошия.