Така продължило, докато потънал до шия в блатото на византийското лицемерие и гръцката хитрост. Ласкаели го, боготворели го; отрупвали го със стотици любезности, изнамирали му хиляди грехове, за да добият влияние над него, и го приучвали към навици, които трябвало да го погубят. Той дълго се съпротивлявал, но щом веднъж залинял, болестта започнала да напредва с огромни крачки. И ето го сега лежи; обграден от користни съветници, които дори не се свенят да си делят наследството му, докато още е жив.
Само един-единствен от тях стои настрана, с християнско съчувствие в сърцето. Някога той е бил негов открит враг, а сега би искал да стане негов искрен приятел. Разбрал беше, че и турчинът има толкова голямо право да защитава страната си, както прусите да запазят своите Силезия, Саксония и Хановер. За болния, когото лешоядите вече дебнат, откровеният поглед на този единствен застъпник е вече гаранция за оздравяването му, затова се чувства готов да направи за него това, което от другите не може да се изтръгне дори и насила.
Този единствен доброжелател е немецът. Ако на германеца наистина му е отредена историческата роля да бъде носител на християнския хуманизъм, то той сигурно е убеден, че един ден Мека ще опустее, щом любовта избие меча от ръката на омразата. Или може би е лудост да се вярва, че турчинът може да стане християнин? Това не означава нищо друго, освен че се отрича силата на Евангелието.
Защо бе нужно това въведение? Просто защото не мразя турците, но ми е жал за тях. Тъй като съм християнин, винаги ми причинява болка изказването на някой враг на турците, че на османите не можело да се помогне. Това е фарисейско високомерие, а не християнство. Поборниците на нашата света църква притежават по-мощни оръжия от мечовете и оръдията. Тези оръжия са завладявали световни империи, без да проливат капка кръв. Защо победоносният поход на мира да не продължи напред тихо и могъщо? Това е решението на ориенталския въпрос, както си го представя християнинът.
Долу, в Златния рог, е закотвен «Ботьоз». Платната му са свалени и котвата е спусната. Но преди това се бе оказал превъзходен платноход, превъзхождащ нашата американска шхуна, защото бе пристигнал в Стамбул цял ден преди нас.
Като слязохме на сушата, най-напред отидох на «Ботьоз». Капитанът му ме прие с изключителна любезност, присъща на французите в светския им живот.
— Искате да разгледате кораба ми ли? — попита ме той.
— Не, капитане, бих искал да се осведомя за един от последните ви пътници.
— На вашите услуги!
— В Триполи на борда ви секачи един мъж…
— Да, един-единствен.
— Мога ли да попитам под какво име?
— Ах, вие полицай ли сте?
— Не. Немец съм, а мъжът, за когото питам, открадна в Дамаск от един мой приятел неоценими скъпоценности. Преследвахме го, но пристигнахме в Триполи едва когато вие се отправяхте в открито море. Само в Бейрут имахме възможност да следваме курса ви. Това е причината за посещението ми на кораба ви.
Човекът замислено потърка чело.
— От сърце съчувствам на приятеля ви, но не знам дали ще мога да ви бъда полезен колкото и да желая това.
— Мъжът веднага ли слезе от борда?
— Да. Аха, сещам се, че той извика на борда един хамалин, за да вземе вещите му. Не бяха много, защото носеше само един пакет. Бих могъл да позная този хамалин, ако го видя. Човекът се наричаше Афрак Бен Хулам.
— Това не е истинското му име!
— Вероятно. Елате още веднъж. Обещавам ви да говоря с хамалина, ако пак го срещна.
Тръгнах си. Другите ме чакаха на брега. Якуб Афарах застана начело, за да ни води към къщата на брат си. Нито аз, нито Линдси имахме намерение да се възползваме от гостоприемството му, но можехме поне да му се представим.
Търговецът на едро Мафлей живееше близо до Джени Джами, новата джамия, но външният вид на неговата къща не даваше представа за размера на богатството му. Без дори да сме си казали имената, бяхме заведени в селямлъка, където не се наложи да чакаме дълго домакина.
Изглежда, той се изненада от големия брой на гостите, но щом позна брат си, забрави за иначе типичното за мюсюлманина достойнство и забърза към него с големи крачки, за да го прегърне.
— Машаллах, брат ми! Добре ли виждат очите ми?
— Да, братко мой!
— Аллах да благослови идването ти и това на твоите приятели!
— Да, тези, които ти водя, са приятели.
— За сделки ли идваш в Стамбул?