— Не. После ще говорим за това. Исла, синът на твоето сърце, в Стамбул ли е, или е на път?
— Тук е. Ще се радва да те види.
— Ще види и други приятели. Извикай го!
Докато Мафлей се върне, изминаха няколко минути. Той доведе Исла Бен Мафлей, който при влизането си не можа да ме забележи веднага. Младият мъж прегърна чичо си и се огледа. Погледът му попадна върху Халеф и го позна.
— Аллах! Хаджи Халеф Омар ага, ти тук? Ти си в Стамбул? — извика той учудено. — Добре дошъл, слуга и закрилник на моя приятел! Разделихте ли се с него?
— Не.
— Значи и той е в Стамбул?
— Да.
— Защо не дойде с теб?
— Огледай се!
Исла се обърна и в следващия миг се хвърли на врата ми.
— Ефенди, нямаш представа каква радост ми доставяш! Татко, погледни този мъж! Това е Кара Бен Немзи ефенди, за когото ти бях разказвал, а това е Хаджи Халеф Омар, негов приятел и слуга.
Разигра се сцена, от която дори и очите на англичанина се просълзиха. Слугите се разтърчаха да донесат кафе и лули, Мафлей и Исла веднага оставиха работата си, за да се посветят изцяло на нас, и скоро седяхме върху възглавничките и разказвахме.
— Но как се срещнахте с ефендито, чичо? — попита Исла Бен Мафлей.
— Беше мой гост в Дамаск. Срещнахме се в степта и станахме приятели.
— Защо не ни носиш поздрави от Афрак Бен Хулам, внука на моя чичо?
— Не мога Да ти предам поздрави, но имам новини за теб.
— Новини без поздрави? Не те разбирам.
— Афрак Бен Хулам дойде при нас, но не беше истинският.
— Аллах иллях! Как е възможно? Дадохме Му писмо. Той не ти ли го предаде?
— Да. Приех го, както се полага, подслоних го в къщата си, но той се показа неблагодарник и ми открадна много торби с диаманти.
При тази новина двамата роднини не успяха да кажат нито една дума, толкова се изплашиха. Тогава бащата скочи и извика:
— Грешиш! Човек, в чиито вени тече кръвта на нашите деди, не би направил това!
— Съгласен съм с теб — отговори Якуб. — Този, който донесе писмото ти и се представи за Афрак Бен Хулам, беше чужд човек.
— Вярваш ли, че ще дам на непознат такова писмо?
— Чужд човек беше. Преди се е казвал Даур Арафим, после се е нарекъл Абрахим Мамур, а сега… Исла скочи.
— Абрахим Мамур ли? Какво знаеш за него? Къде е ? Къде го видя?
— Беше в къщата ми, спа и живя под моя покрив. Поверих му съкровища за милиони, без да предполагам, че е Абрахим Мамур, който е ваш смъртен враг!
— Аллах керим! Душата ми се вкаменява! — каза старецът. — Какво нещастие е причинило писмото ми! Но как е попаднало в ръцете му?
— Убил е истинския Афрак Бен Хулам и му е взел писмото. Като го е прочел, решил да дойде при мен като мой роднина и да опразни магазина ми. Само благодарение на този ефенди това не стана.
— Какво направи с него?
— Той избяга и сега го преследваме. Вчера пристигна тук с един френски кораб, но ние дойдохме едва днес.
— Тогава веднага ще отида при французина, да го помоля за сведения — каза Исла и стана.
— Остани — казах аз. — Вече бях там. Крадецът е слязъл от кораба, но капитанът обеща да помогне. Покани ме да отида отново.
— Тогава не ни измъчвайте и разказвайте как се случи всичко — помоли Мафлей.
Брат му изпълни искането му и разказа случката с най-големи подробности, което, разбира се, предизвика огромно изумление. Мафлей искаше веднага да отиде при кадията и всички висши съдии. Искаше да нареди да претърсят цял Стамбул, за да намерят престъпника. Крачеше из селямлъка като разярен лъв, очакващ врага си.
Исла също беше крайно възмутен. Щом кипналата им кръв се успокои, стигнаха до убеждението, че за подобно нещо трябва да се вземе решение за действие.
Посъветвах ги засега да не прибягват до помощта на полицията. Исках да видя дали на мен или на някой друг от нас няма да се удаде да открием следите на престъпника. Мнението ми се прие.
Когато аз с англичанина и Халеф решихме да тръгваме, Мафлей и Исла не се съгласиха за нищо на света. Настояваха непременно да им бъдем гости по време на целия си престой в Стамбул. За да не ни безпокоят останалите обитатели на дома, ни предложиха една отделна къщичка в градината и бяхме принудени да се съгласим, ако не искахме да ги обидим.
Къщата се намираше в задната част на градината. Стаите й бяха подредени по турски маниер, а тъй като бяхме отделно от другите, можехме да живеем според нашите навици, без свободата ни да се ограничава от обичаите на Ориента. Имахме време хубаво да си починем и да обсъдим начина, по който можехме да открием следите на нашия враг. За Константинопол, където в навалицата всеки отделен човек лесно можеше да се скрие, това беше трудна задача. Не ни оставаше нищо друго, освен да разчитаме на случайността и грижливо да претърсим всички части на града. Изглежда, имахме късмет, защото още на третия ден след пристигането ни при нас дойде хамалинът и каза, че го изпраща капитанът на кораба.