— А като срещнахте Абрахим Мамур, наблюдавахте ли го? На всяка цена трябва да разбера къде е отседнал.
— Оставих го да си върви по пътя. Радвах се, че не ме забеляза. Но знам къщата, от която излезе, и ще се осведомя там.
— Не искате ли още сега да ми покажете тази къща?
— Да, съгласен съм.
Платих моята и неговата сметка, после взехме два коня, които наехме от едно място наблизо, и поехме през Пера и Тепебаши към «Свети Димитър».
Казват, че Копенхаген, Дрезден, Неапол и Константинопол са четирите най-красиви града в Европа. Нямам причина да не се съглася с това твърдение. Но по отношение на Константинопол трябва все пак да спомена, че този град може да бъде възприет като хубав само ако се гледа отстрани, от Златния рог. Щом обаче човек навлезе във вътрешността му, не може да не се разочарова. Спомням си за онзи английски лорд, за когото разказват, че дошъл в Константинопол с яхтата си, но не слязъл от нея. Тръгнал от Родосто на северния бряг на Мраморно море и стигнал до Стамбул, влязъл в Златния рог, където продължил да плава до Еюб и @Судлкде, върнал се обратно и минал през Босфора до вливането му в Черно море и отново се върнал с убеждението, че не е развалил общото си впечатление от Константинопол, като не се е впускал в противните му подробности.
А ако, напротив, човек влезе в града, попада в тесни, криви улички и сокаци, които дори не е възможно да бъдат наречени улици, а много рядко някои от тях са павирани. Обикновено къщите са дървени и обърнатите им към улицата стени нямат прозорци. На всяка крачка човек се сблъсква с едно от онези грозни кучета със сплъстена козина, които изпълняват ролята на гражданска полиция, а поради теснотията на улиците всеки миг трябва да си готов да бъдеш изтикан в мръсотията от хамали, коне, магарета и други минувачи от животински и човешки произход.
Така беше и по пътя ни към «Свети Димитър». Улиците бяха замърсени с остатъци, изхвърлени от търговците — от риба, месо, плодове и зеленчуци. По земята гниеха кори от дини в огромни количества; до остатъци от месо воняха локви кръв; трупове на кучета, котки и плъхове, откъснати парчета от умрели коне разпръсваха ужасна воня наоколо. Лешоядите и кучетата бяха единствените същества, които се грижеха за смекчаването на това непоносимо състояние. Едва успявахме да се отдръпнем от хамалите, влачещи по занемарените улици камъни, дъски и греди, а ако ни срещнеше някое натоварено магаре, дебел мюсюлманин, яхнал кон, или запрегната с волове кола, возеща жени, бе истинско изкуство да минеш покрай тях, без да бъдеш смачкан.
Най-сетне стигнахме до «Свети Димитър». Тук слязохме от седлата и върнахме конете на нашия атджис. Ютербокецът ми показа най-напред своето жилище, намиращо се в задната част на полу срутена колиба, което повече приличаше на обор за кози, отколкото на човешка обител. Вратата се състоеше от няколко залепени една за друга хартии, а прозорецът — просто една избита в стената дупка. За съдове и покъщнина изобщо не можеше да се говори, като се изключи стомната за вода, която беше без дръжка, а в отвора й един паяк бе опънал мрежата си, и парче от скъсано платно, което служеше за постеля.
[# Атджис — човек, даващ коне под наем. — Бел. нем. изд.]
Безмълвно гледах тъжната подредба, а после отново излязохме на улицата. Той ме поведе към една къща, чиято външност не обещаваше нищо добро, а вътрешността й напълно потвърждаваше това предположение. Беше едно от онези гръцки кафенета-кръчми, в които стойността на човешкия живот е равна на нула, и не е възможно да се опише съществуванието на обитателите и посетителите в тях.
Без да се спира в преддверието, бръснарят ме поведе към една от задните стаи, където се играеха карти и се пушеше опиум. Пушачите, изпаднали в различни фази на опиянение, бяха налягали върху една дълга, тясна сламена постеля, простираща се покрай двете стени на помещението. В момента един тип в напреднала възраст тъкмо палеше лула с отровата. Подобната му на скелет фигура се бе изпънала от жаждата за удоволствие, иначе угасналият поглед вече искреше от желание, а ръцете му трепереха. Направи ми отвратително впечатление. До него лежеше в опиянение млад, около двайсетгодишен момък. Сякаш се намираше на седмото небе при Мохамед, но и той вече бе попаднал във властта на дявола на опиума, който никого не изпуска от ноктите си. До него един висок, сух далматинец бе изпаднал в делириума на опиянението, а недалеч от него се хилеше отвратителната муцуна на един изгубил човешки образ дервиш, който бе напуснал манастира си и бе дошъл в тази дупка, за да пожертва жизнените си сили пред безумните образи на измамната наркоза.