[# Дервишки Манастири. — Бел. нем. изд.]
Подът бе покрит с гладък като огледало паркет. Осемте стени на залата се опасваха от два реда ложи — единият на партера, а другият, разположен на височина колкото средата на стените на залата. Някои от горните ложи бяха с позлатени решетки и бяха предназначени за женската част от публиката. Друга, също намираща се на горния ред ложа беше определена за музикалния хор. Всички ложи бяха заети, ние седнахме в една от тези на долния ред.
Комедията, която трябваше да представлява същевременно и богослужение, започна.
През главната врата влязоха около трийсет дервиши. Най-отпред вървеше главният дервиш. Той беше възрастен мъж със сива брада и носеше дълга черна дреха; останалите бяха облечени в кафяви раса, но всички бяха с високи, конусовидни филцови шапки. Крачеха бавно и достопочтено. Обиколиха залата три пъти и седнаха: водачът, срещу входа, а другите вляво и вдясно от него в два полукръга. Започна да свири музика, от чиято дисхармония ме заболяха ушите, а освен това подеха и някаква песен, от която според думите на един немски писател «камъните можеха да се размекнат, а хората да полудеят».
На фона на тези звуци дервишите правеха всевъзможни поклони и странни движения, част от които отправяха едни срещу други, а после и към водача си. Седнали с подбити под телата си крака, те се люлееха наляво и надясно, напред-назад, извиваха горната част на тялото си в кръг, въртяха глави, размахваха ръце, кършеха китки, пляскаха, лягаха на пода и удряха по него с фуниевидните си филцови шапки, така че се чуваше плясък.
Това беше първата част на странното тържество и продължи около половин час. После музиката и пеенето замлъкнаха, а дервишите продължиха спокойно да седят по местата си. От видяното останах с впечатлението, че имам работа с луди хора, но турците бяха наблюдавали всичко с изключително благоговение и учудване и, изглежда, бяха във възторг.
Музиката отново започна, и то в бясно темпо. Дервишите скочиха, хвърлиха кафявите си раса и изведнъж се появиха в бели одежди. Поклониха се в различно темпо и с нееднакво дълбоки поклони пак към водача си и едни срещу други и започнаха танца, от който бяха получили името «Танцуващите».
Всъщност това не можеше да се нарече танц, а въртене. Всеки остана на мястото, на което се намираше, и се въртеше в бавно темпо около собствената си ос, и то само стоейки на един крак. При това от време на време държаха ръцете си кръстосани върху гърдите, а после ги разперваха встрани от себе си ту напред, ту надясно, ту наляво., Ритъмът на музиката непрекъснато се ускоряваше, а с това и движенията на дервишите в кръг ставаха все по-бързи, накрая се въртяха така бързо, че затворих очи, за да не ми се завие свят само от гледането. Това продължи около половин час, после един след друг започнаха да падат от умора и комедията свърши. Въздействието й върху мен беше такова, че никога вече не бих искал да я гледам. Другите зрители обаче, които в по-голямата си част принадлежаха към по-низшите слоеве, си тръгнаха изключително доволни. Исла ме погледна и каза:
— Хареса ли ти, ефенди?
— Почти ми прилоша — отговорих аз откровено.
— Имаш право. Не знам дали Пророкът е заповядал да се правят такива изпълнения, но също не знам дали цялото му учение изобщо е добро за страната и народа на османите.
— Ти, мюсюлманинът, ли казваш това!
— Ефенди — прошепна той, — жена ми, Зеница, нали е християнка!
Така косвено той ми призна онова, което не можеше да ми каже направо. Добрата жена като «душа на къщата» е незаменима носителка на култура и на истинската Божия духовност.
Като крачехме през двора към изхода, усетих нечия ръка върху рамото си. Спрях и се обърнах. Пред мен стоеше млад мъж, когото веднага познах.
— Омар Бен Садек! Нима е възможно, че те виждам тук?
— Слава на Бога, че ми изпраща радостта да видя сиянието на лицето ти! Душата ми стотици пъти е копняла за теб, откакто толкова бързо трябваше да се разделим.
Това бе Омар, синът на онзи Садек, който ни беше водил с Халеф през Шот Джерид и Абу ен Насър го бе убил.
— Защо дойде в Стамбул и какво правиш тук? — попитах го аз.
— Не виждаш ли, че съм хамалин? Хайде да влезем в някое кафене, сихди, за да ти разкажа всичко!
Исла Бен Мафлей беше чувал вече в Египет за туниското ни приключение и затова името Омар му бе познато. Той се зарадва, че вижда младия мъж, и с готовност дойде с нас в първото срещнато кафене.