Тук научих, че ездитната камила, която тогава векилът на Кбили така предателски бе дал на Абу ен Насър, превъзхождала тази, която Омар бе получил от своя приятел. Независимо от това до Дерна той не го изпускал от очи; там обаче трябвало да даде почивка на камилата си и когато след това тръгнал по следите на преследвания към Бомба, другият вече бил успял да се присъедини към един бърз керван за Сиуах. Омар трябвало да изчака следващата възможност и отгоре на всичко да смени камилата си с по-лоша, за да може с малкото пари, които получил от продажбата, да преживява някак си. Едва след три седмици той успял да тръгне с един керван, минаващ през северната пустиня Барка и отиващ до оазиса Сиуах през Уади Джега-биб. Като пристигнал там, след дълго търсене и разпитване узнал, че Абу ен Насър е тръгнал през Ом Согир и Могарах към Биркет ал Керум. Щом Омар стигнал до езерото, всичките му издирвания били напразни, от което той си направил извода, че Абу ен Насър поел по друг път и сигурно е отишъл в Ел Уах, Фарафер или Дакет по някой от най-южните кервански пътища. Затова той претърсил тези три оазиса, но не могъл да научи нищо. Едва в Тафа, накъдето се отправил след това, отгатнал по направените му намеци, че търсеният от него човек е заминал под друго име с един нилски кораб по течението на реката. Тогава претърсил всички градове и села по бреговете на Нил и пристигнал в Кайро съвсем изпокъсан и изтощен. Най-сетне там съвсем неочаквано му провървяло и забелязал Абу ен Насър на площада «Мехмед Али». Преследвал го по целия булевард «Мехмед Али» до Есбекие, но после го изгубил от погледа си. Ден и нощ обикалял той из града и все пак най-накрая успял отново да види Абу ен Насър в пристанището на Булак, но тъкмо в момент, когато той се качвал на един заминаващ на север кораб, за да напусне града. Омар обаче бил върнат от раиса, защото нямал пари да плати пътуването, а оня не искал да го вземе и като работник на кораба.
[# Биркет — езеро. — Бел. нем. изд.]
Изгарящ от гняв и жажда за отмъщение, той гледал как смъртният му враг отново му се изплъзва, но един арабски шейх, на когото разказал в какво положение се намира, му подарил кон, за да може да следва кораба по суша. Така той яздил след него през Теране, Гиза, Негелие и Дахари по ръкава на Нил Росете, но накрая в Раманиех стигнал до убеждението, че търсеният кораб сигурно е минал по другия ръкав на Нил Дамиете. Тогава поел през Каср ал Маджар и Мехалет ал Кебир, напряко през делтата и наистина в Самануд узнал, че корабът е хвърлил котва тук, а после е продължил по течението на реката. Така вървял по сигурна следа до Дамиете, където със закъснение узнал, че преследваният от него негодник е заминал за Адалиа с един превозващ зърно кораб.
Омар бил останал съвсем без средства и трябвало да работи на пристанището, докато изкара достатъчно пари, за да може да продължи да го преследва, защото това, което получил за коня си, не стигало. Най-сетне успял да стигне в Кипър, без да плаща, а оттам един рибар го взел със себе си на полуострова. Слязъл на намиращия се срещу Кипър Анамар и през Селинди и Алая пеша успял да се добере до Адалиа. Тук обаче търсенето му не дало никакъв резултат. Вече било изминало доста време и той не притежавал достатъчно средства и опит, за да продължи както трябва разследването си. Въпреки това той не губел издръжливостта, която изисквал от него законът за кръвното отмъщение. От посоката, в която тръгнал Абу ен Насър, Омар си направил извода, че онзи имал намерение да иде в Константинопол, и прехранвайки се от просия, прекосил Анадола. Това ставало много, много бавно, а в Кутахия се разболял. Преживените лишения го повалили за дълго време и било истинско щастие, че се грижили за него в един дервишки манастир.
Така след много месеци, време, през което аз бях направил много по-голямо пътуване, той пристигнал в Стамбул. Още не беше намерил сигурна следа, но не губеше надежда. За да живее и да може нещо да спести, беше станал хамалин, наистина голяма жертва за един свободен арабин. А когато го попитах колко дълго смята да стои още в Константинопол така без изгледи за резултат, той отговори:
— Сихди, сигурно много скоро ще напусна града. Аллах ми позволи да открия едно много важно име.
— Чие?
— Не каза ли ти тогава в Шот ал Джерид, че този Абу ен Насър се казва всъщност Хамд ал Амасат?
— Да.
— Открих тук един човек, чието име е Али Манах Бен Баруд ал Амасат!
— Ах! Кой е той?
— Един млад дервиш от манастира, в който ти преди малко беше. Ходих там, за да разговарям с него в килията му и да го поразпитам, но тогава видях теб и за него не ми остана време.