Мъжът се бе обърнал към мен на «Вие», разбира се, и аз му отвърнах по същия начин.
— Вие ли сте притежателят на къщата?
— Не, но височеството може да бъде сигурно, че въпреки това аз не съм от бедните и пропаднали…
— Моля — прекъснах го аз, — отговорете възможно най-кратко на въпроса ми, чия е тази къща?
— На богатия фурнаджия Мохамад ин Касим паша, наследство му е.
— А вие какво правите тук?
— Трябва да я пазя и да чакам да дойде наемател.
— Колко получавате за това?
— Дневно по един пиастър и хляб за половин пиастър.
— Значи къщата е необитаема?
— Да, аз живея в съседство.
— Какъв наем иска пекарят?
— Десет пиастъра на седмица, които трябва да се платят предварително.
— Покажете ни стаите!
Първо той отвори двете порти на партера и видяхме две подобни на мазета дупки, в които имаше само мръсотия и разни гадини. После се изкачихме по стълбата и стигнахме до три стаи, първата от които можеше да мине за гълъбарник, втората за кокошарник, а третата за зайчарник.
— Това е селямлъкът, това дневната, а тук е харемът — обясняваше ми той с такава тържественост, сякаш ни показваше царски дворец.
— Добре! Какво има в сградите в двора?
— Нищо. Те са за конете и прислугата.
— А как е името ви?
— Казвам се Барух Шебет Бен Барух Кереб Бен Раби Барух Мицхаб. Купувам и продавам брилянти, бижута и антики, а ако ви трябва слуга, съм готов всеки ден да мета стаята ви, да почиствам дрехите ви и да изпълнявам всичките ви поръчки.
[# Пекар. — Бел. нем. изд.]
— Имате направо войнствено име! Къде е складът ви за брилянтите, бижутата и антиките?
— Ваше височество, вече продадох всичко.
— Тогава идете при богатия пекар Мохамад и му кажете, че ще наема къщата. Ето и десетте пиастъра, които иска за седмица, а ето и още десет за вас самия, да си купите тютюн.
— Благодаря, ваше височество — извика той зарадван. — Знаете как да се отнасяте с човек, който търгува само с брилянти и антики! Но Мохамад ще ме пита кой сте. Какво да му отговоря?
— Първо не ме наричайте височество! Дрехите ми наистина са нови и здрави, но са ми единствените. Аз съм един много беден ядзиджи, който се радва, ако намери при кого да пише, а този мой приятел е беден хамалин, който също изкарва много малко пари. Ще живеем тук заедно, а може би ще намерим и още някого, за да ни излезе по-евтино наемът. Дали ще можем да ви дадем работа, първо трябва да помислим, защото се налага да пестим.
Казах това, защото заради опасните съседи, които имахме, трябваше да изглеждаме възможно най-бедни и незначителни. Евреинът отговори:
— О, ефенди, не е необходимо да ми плащате много. Ако ми давате по два пиастъра на ден, ще правя за вас всичко, което пожелаете.
— Ще видя дали ще спечеля толкова, че да мога да давам два пиастъра. Кога можем да се нанесем?
— Веднага, ефенди.
— Ще дойдем още днес и се надяваме, че къщата няма да е заключена!
[# Писар. — Бел. нем. изд.]
— Веднага ще отида при пекаря, а после ще ви очаквам тук. Така сделката беше сключена и ние се сбогувахме с добрия си Барух «Копието», син на Барух «Сабята», син на Раби Барух «Бронята». Като се върнахме при Исла, разказах на него, баща му и чичо му за нашето преживяване, а като споделих с тях предположенията си, те се съгласиха да се преместя с Халеф и Омар в къщата на пекаря. Линдси също искаше да дойде, но го разубедих, защото можеше само да ми навреди. Той толкова се обиди, та заяви, че нямало да остане без мен при Мафлей, и следобед наистина тръгна към Пера.
След като обсъдихме всичко необходимо, събрахме оръжията си и потеглихме към Бахариве Кеуи, но коня си естествено оставих при Мафлей.
Евреинът ни очакваше в новото ни жилище. Беше накарал жена си да го изчисти според силите си и извънредно много се зарадва, когато изразих задоволството си. Поръчах му да ни донесе хляб, кафе, брашно, яйца, тютюн и съдове, а от някой вехтошар да вземе три употребявани одеяла, а щом той се отдалечи, необезпокоявани разопаковахме оръжията си. Сложихме ги в една от стаите, където освен нас никой друг нямаше да влиза.