Барух се върна бързо; неговата жена му беше помогнала. Старицата приличаше на възкръснала мумия и ме покани да отида при нея на вечеря. Приех поканата, защото двамата старци можеха да ми бъдат от полза, а исках и да спечеля благоразположението им. Разбрах, че вече бях успял до известна степен в това отношение, защото те доброволно ни донесоха няколко чувала, пълни със слама, които трябваше да ни служат като диван. Наистина те целите бяха нацепени и надупчени, но Барух беше беден. Той смяташе, че и ние сме без средства, и беше добронамерено настроен към нас.
Щом двамата се отдалечиха, запалихме лампата, а после и лулите си, защото междувременно се беше стъмнило. Исла ни беше дал един малък фенер със затъмнени стъкла, който щеше да ни е много необходим. Разбрахме се, докато ме няма, Омар да пази до леко отворената врата на къщата и по възможност да наблюдава влизащите в съседната къща хора, а Халеф трябваше да отиде в двора. Двете къщи бяха разделени с тънка дъсчена ограда, особено пък откъм двора. Затова можеше да се предположи, че ако дребничкият хаджия се спотаи там, сигурно щеше да успее да подслуша нещо.
Видях, че Барух, който живееше от другата страна на къщата, вече ме чака. Двамата старци обитаваха съвсем сами една колиба, която нямаше стопанин — нещо, което в Стамбул не беше рядкост. Можеше да се предположи, че нашите покупки им бяха донесли някаква печалба, защото бяха в отлично настроение и ме посрещнаха с раболепна сърдечност. Вероятно появата ни бе породила у тях надеждата за край на мизерията им. Както и предполагах, старата еврейка бе приготвила всичко при изключителна хигиена, затова можех да изям с апетит оскъдното ядене, което ми предложи, а когато й подарих малко кафе, а на съпруга й тютюн — бях ги донесъл специално за тях, — толкова се зарадваха, сякаш бяха получили изключително скъпи подаръци.
Със съжаление забелязах, че кафтанът наистина е единствената дреха на Барух; панталони изобщо не се виждаха, а ръкавът на жакета му, който се подаваше от дупката на кафтана, вече се крепеше едва-едва. Можех да му помогна и реших да направя нещо. Разбира се, с приказките си за търговията с бижута и антики Барух беше попрекалил, но не го беше направил с лошо намерение. Тези бедни хора трябваше да живеят с един пиастър на ден и хляб за осем или десет пфенига и много ги зарадвах, като им казах, че могат да ни прислужват и ще получават по пет пиастъра на ден за работата си.
Докато разговаряхме, незабелязано успях да се осведомя за съседите си.
— Ефенди — каза Барух, — на тази улица живеят само бедни хора. Някои са добри и честни, други обаче са лоши и зли. Вие сте писар и няма да намерите работа тук, така че няма да имате нищо общо с тях, но все пак ви моля много да внимавате с тези от съседната къща.
— Защо?
— Опасно е да се говори за това.
— Аз ще пазя тайна.
— Вярвам ви, но вероятно веднага ще напуснете новото си жилище, ако се разприказвам, а много ще съжалявам, ако го направите.
— Обещавам ви въпреки всичко да остана в новото си жилище. Надявам се, че вече сме приятели, и мисля, че трябва да бъдете честен и откровен с мен. Не съм богат, но и един беден човек може да се отблагодари.
— Вече оцених добротата ви и ще Повярвам на обещанието ви. Всички обитатели на тази улица знаят, че в съседната до вас къща се вършат лоши неща, но никой не се интересува от това. Веднъж един човек се бе промъкнал в другата, съседна на онази къща, която е необитаема, за да подслушва. На следващата сутрин още не се беше върнал и когато близките му го потърсиха, го откриха обесен на една греда. Едва ли той самият беше направил това.
— Значи мислите, че съседите ми са не само подозрителни, но и опасни хора?
— Да, трябва много да се пазите от тях.
— Но трябва поне да се знае кой обитава къщата.
— Там живее един грък, който има жена и един син. Продават вино и държат при себе си хубави момчета и момичета, които обаче никога не излизат на улицата. От сутрин до вечер из града кръстосват мъже, за да събират и довеждат при тях гости. Тук идват изискани господа, обикновени хора, жители на Стамбул, и чужденци; танцуват и свирят, но не вярвам, че си отиват всички, които са дошли. Понякога през нощта се чува вик за помощ или дрънкане на оръжие, а сутрин обикновено във водата плува някой труп. Случва се през нощта да идва голяма група мъже, без да носят фенери, но затова пък са натоварени с какви ли не други неща, които внасят в къщата. После делят.