След като им разказах за разговора си с Барух, проверих дясната стена на селямлъка и бързо намерих дъската, която се местеше. Дръпнах я встрани и бръкнах с ръка зад нея. На разстояние колкото ширината на греда напипах стената на съседната къща, а същевременно и съответната дъска от нейната стена. Отместих я съвсем тихо и забелязах, че помещението зад нея е съвсем тъмно. Тогава върнах дъската в предишното й положение, а после придърпахме чувалите със слама и одеялата, за да чакаме в тъмнината дали ще дочуем нещо.
Сигурно бяхме седели така повече от час, когато от другата страна доловихме шум. Седнах точно пред подвижната дъска и я отместих встрани. Чух тежките стъпки на много мъже и едно стенание. После един глас каза:
— Тук! Така! Хасан да се приготви за тръгване!
А след кратка пауза гласът продължи:
— Можеш ли да пишеш?
— Да — чу се в отговор.
— Имаш ли пари вкъщи?
— Ти искаш пари? Какво съм ви направил, та ме подмамихте тук и ме завързахте?
— Направил? Нищо, абсолютно нищо! Взехме ти портфейла, часовника, пръстените, а също и оръжията, но това не е достатъчно. Ако не ни дадеш това, което искаме, утре сутринта ще те намерят във водата.
— Аллах керим! Колко искате?
— Ти си богат; пет хиляди пиастъра не са много за теб.
— Много са, защото нямам толкова.
— Колко имаш вкъщи?
— Три хиляди.
— Ще ти ги изпратят ли, ако отиде човек да ги вземе? Не ни лъжи, защото ти се заклевам, че ако не получим парите, това е последният ти час!
— Аллах иллях! Ще ви ги изпратят, ако напиша писмо и го подпечатам с пръстена си.
— Ще ти дам пръстена. Развържете му ръцете, той трябва да пише!
От този момент нататък в продължение на доста време не се чуваше никакъв шум, нито пък говор. Легнах върху чувала със слама и протегнах ръка към стената. Възможно най-тихо и предпазливо отместих и втората дъска, докато се получи малка цепнатина, през която можех да гледам. Точно пред цепнатината седеше един мъж, обърнат с гръб към нас. На главата си нямаше шапка, а дрехите му бяха разкъсани като след схватка. Пред него седяха трима въоръжени типове: единият в гръцка носия, сигурно беше съдържателят, а другите двама бяха в обичайното турско облекло. Гледаха как той подпечатва писмото върху коляното си.
Върнах дъската в предишното й положение и продължих да подслушвам. След малко чух гърка да казва:
— Така! Вържете го отново и го сложете там. Ако не стои кротко, просто го намушкайте. Ти също чу, нали, запомни го!
Долових звук от отваряне на врата и отдалечаващи се стъпки. От другата страна се възцари тишина, а аз тихо казах на другите какво съм видял и чул.
— Това са крадци — каза Халеф. — Какво ще правим?
— Не са само крадци, а и убийци — прошепнах аз. — Мислиш ли, че отново ще освободят човека? С тях би било свършено. Ще чакат, докато получат трите хиляди пиастъра, а после ще го обезвредят.
— Трябва да му помогнем!.
— Без съмнение, но как?
— Ще счупим дъските и ще го освободим.
— Ще вдигнем шум, а това ще провали плана ни. Може да се стигне до бой, който да стане опасен за нас, а дори и да победим, те ще избягат от къщата, а ние ще останем с пръст в устата. По-добре би било да извикаме полицията, но кой знае кога ще ги намерим, дотогава могат да се случат много неща. А освен това не се знае дали полицията ще изяви готовност да дойде в тази къща. По-добре да се опитаме възможно най-тихо да махнем отсам и оттатък по още една дъска. Тогава ще се получи отвор, през който ще можем да се промъкнем. Ще домъкнем мъжа отсам, отново ще закрепим дъските, а после сигурно ще измислим какво да правим по-нататък.
— Да, но нямаме клещи за пироните!
— Нали имам нож. Главното е да не ни чуят. Започвам веднага.
— Знаеш ли къде се намира мъжът?
— Да. Закараха го в стаята, за която ми разказа Барух, че се намират момичетата и момчетата. Изглежда, сега е празна. Срещу нашата стена има още едно помещение, чиято врата видях. Сигурно е там.
Опипах стената и забелязах, че всяка дъска беше закована с по един пирон в горния и долния край. Пиронът откъм нашата страна, изглежда, щеше да се извади много лесно, само трябваше между дъската и гредата да се пъхне нож и леко да се дръпне дъската. Успях, но със съжаление забелязах, че отворът е прекалено тесен, за да може да мине през него мъж. Трябваше да махна още една дъска. Разковах и нея, без да се чуе и най-малкият шум. Дъските лесно се отместваха, закрепени само на горния пирон. Дръпнах ги, а Омар ги държеше. Опипах отсрещната дървена стена и усетих, че върховете на пироните там бяха подкривени, което доста усложняваше работата ми. Трябваше да използвам острието на ножа като пила, за да прережа гвоздеите, а това не можеше да стане, без да се чуе издайнически шум, а и ръцете ми толкова се умориха, че често трябваше да ги сменям.