Така измина доста време и тъкмо благополучно бях приключил с работата си, чух приближаващи се стъпки.
Беше гъркът с лампа в ръка. Той отвори вратата срещу нашата врата, но не влезе.
— Взехте ли парите? — попита турчинът.
— Да — отговори кръчмарят и се изсмя.
— Тогава ме пуснете!
— Още не; ще бъдеш свободен чак утре сутринта. Само искам да ти кажа, че скоро в стаята ще дойдат хора, а те не трябва да знаят, че си тук. Всъщност те няма да влизат, но не бива и да те чуват. Затова сега ще те завържа и ще ти запуша устата. Ако стоиш тихо и кротко, ще те пуснем, но ако вдигаш шум, ще излезеш от тази къща само с краката напред!
Турчинът молеше все пак да го пуснат; обеща да не казва на никого за днешната случка, но всичко беше напразно. После помоли поне да не му запушват устата, тъй като той щял да стои съвсем тихо, но и това не помогна. От страхливото треперене на гласа му можеше да се направи изводът, че е отгатнал истинските намерения на гърка. Вързаха го и му запушиха устата, после кръчмарят се отдалечи, след като пусна резето на вратата.
Трябваше да се действа бързо, преди да са дошли хората, за които говореше гъркът. Истински късмет беше, че бях приключил с работата. Взех със себе си револверите и ножа и след като отместих дъските, запълзях напред. Халеф и Омар не ме следваха, но бяха готови да ми се притекат на помощ, ако ме нападнат.
Дръпнах резето и влязох.
— Не вдигай шум; идвам да те освободя! — казах аз на пленника и опипах въжетата, с които бе вързан. Срязах ги и ги мушнах в джоба си. Устата и носът му бяха завързани с кърпа, която махнах и също взех със себе си.
— Машаллах — каза мъжът и бързо се изправи. — Кой си ти и…
— Тихо! — прекъснах го аз. — Върви след мен!
Измъкнах го навън, отново пуснах резето на вратата и после го избутах през отвора в дъските до нашето жилище.
— Хамдулиллях, слава на Бога! — прошепна Халеф. — Много ме беше страх за теб, но всичко свърши по-бързо, отколкото си мислех.
Не отговорих, а завинтих намиращият се на джобното ми ножче тирбушон в средната от трите дъски на отсрещната стена, забих голямата кама в гредата и съединих двете дръжки. По този начин дъските бяха толкова добре закрепени, че от другата страна изобщо не би могло да се забележи, че са били отваряни.
Отново чухме стъпки. Доведоха един пиян, когото направо проснаха на пода, за да изтрезнее. Вече бях сигурен, че в стаята, в която бях влизал, повече никой няма да идва, и с другите трима се преместихме в съседната стая на нашето жилище. Там запалихме фенера и разгледахме госта си.
Беше среден на ръст, на около петдесет години и имаше много интелигентно лице.
— Добре дошъл! — поздравих го аз. — Случайно станахме свидетели на случилото се в съседната къща и решихме, че е наш дълг да ти помогнем.
— Значи не сте от онези мошеници? — попита той недоверчиво.
— Не.
— Знаех, че ще ме убият, и си мислех, че идваш да ме вземеш, защото е настъпил моментът. Кои сте вие?
— Аз съм немец, а това са двама мои приятели, свободни араби от Сахара. Този мъж, Омар Бен Садек, преследва за кръвно отмъщение един враг, който, изглежда, се подвизава в тази къща. За да можем да го наблюдаваме, наехме съседната. Живеем тук едва от днес, но Аллах е пожелал още първата вечер да ни се удаде възможност да предотвратим едно зло. Можем ли да узнаем кой си?
Той гледаше мрачно пред себе си, после поклати глава и отговори:
— Нека го премълча! Не искам да казвам името си, което мнозина знаят. Ти си чужденец и ще мога да ти благодаря и без да научиш името ми.
— Зачитам волята ти, но същевременно те моля да не говориш за благодарност. Позна ли някого от мъжете, които са оттатък?
— Не. Там има много клиенти, но има и други, които, изглежда, не са само клиенти. Още сега ще наредя да претърсят тази дупка!
— Ще ти се удаде ли? Всъщност аз съм убеден, че този грък няма да узнае за бягството ти, преди да настъпи утрото, така че наистина ще бъде страшно изненадан от полицията, щом няма навика да поставя пазачи, но научих, че тази къща се посещава от много полицаи и служители, та дори и от дервиши. Затова е много съмнително дали ще постигнеш целта си по този начин.
— Полицията ли? — попита той презрително. — В една от стаите действително седяха няколко гавази; познах ги, но те не ме забелязаха. Не, няма да отида в полицията. Аз съм офицер, с какъв чин — това е отделен въпрос. Ще доведа войниците си и ще се справя с този вертеп по късата процедура.