Първо бях решил самият аз да застана на пост до вратата, но бързо се отказах от тази идея, защото си спомних, че не съм тук, за да оправям грешките на другите. Затова влязох веднага след офицера и капитана. В стаята лежаха шест или седем пияни и упоени от опиум. Прескочихме ги и се отправихме към следващото помещение и видяхме през вратата да се измъква последният човек. Спуснахме се след тях.
Долу вече се вдигаше страшен шум: войниците бяха нахлули. Стаята, в която бяхме влезли, имаше още две врати. Отворихме едната и видяхме помещение, което нямаше друг изход; беше пълно с момчета и момичета, които умолително бяха коленичили на пода.
— Един да остане на вратата! — изръмжа офицерът. Той скочи към следващата врата, а аз го последвах. Тогава се сблъскахме с Омар, който тичаше срещу нас.
— Не е горе! — каза той запъхтяно. — Слизам долу!
Кръвното отмъщение го бе накарало да изтича преди всички нас до най-горния етаж.
— Кой е горе? — попита го офицерът.
— Повече от двайсет души са, най-отзад. Не познавам никого от тях.
Той ни разбута и хукна надолу. Ние обаче обиколихме много стаи и всички бяха осветени. Нападението бе станало така внезапно, че от страх бяха забравили да изгасят светлината. По-късно научих, че пазачът на вратата, като видял войници, стрелял с пистолет и изчезнал в тъмнината през входа. Ние в съседната къща поради трясъка от чупенето на дъските с прикладите не бяхме чули този изстрел, но той беше достигнал до обитателите на къщата, които се втурнали да бягат по най-бързия начин, защото явно изстрелът е бил уговорен като знак за изключително голяма опасност. Затова, когато ние пристигнахме, предните помещения бяха празни.
Най-сетне стигнахме до вратата на последната стая. Тя беше барикадирана отвътре. Докато войниците се опитваха да я разбият с прикладите си, отвътре също се чуваше силен трясък. Вратата беше масивна, щеше да издържи дълго, затова изтичах обратно през стаите в нашето жилище, да взема пушката си, защото в мен бяха само револверите ми, а ножовете бе взел Омар.
Като се върнах, във вратата се бе появила само малка пукнатина. Беше здраво направена, защото явно намиращата се зад нея стая е била определена за последно убежище, вследствие на което беше обезпечена по-добре. Стената също не беше дървена, а иззидана от тухли.
— Дръпнете се! — заповядах аз на хората. — Оставете на мен!
Мечкоубиецът ми беше истинско стенобитно оръдие в сравнение с леките пушки на султанските защитници на родината. Още първият изстрел на натъпканата с желязо цев направи дупка. След три силни удара вратата се разби на парчета, но в същия момент ни посрещна залп от повече от десет огнестрелни оръжия. Паднаха доста войници. Заради ударите по вратата с прикладите аз се бях отдръпнал встрани до стената и останах невредим. Тъкмо видях, че офицерът влиза в стаята с вдигнато оръжие и понечих да го последвам, но спрях и се ослушах.
— Сихди, помощ, бързо, бързо! — чух аз гласа на Халеф от двора въпреки шума!
Това означаваше, че смелият Халеф се намира в изключително голяма опасност. Естествено трябваше да отида при него. Отново се спуснах през стаите към нашата къща, оттам по стълбите надолу и се озовах в двора. Този път беше прекалено дълъг и може би междувременно бяха пречукали добрия ми Халеф. Чух вика му още два пъти и по-настойчиво. Скочих до дървената стена, която беше от страната на нашия двор, и веднага избих няколко дъски с приклада.
— Дръж се, Халеф! Идвам! — извиках му аз.
— Бързо, сихди, хванах го! — чух аз отново.
Старите прогнили дъски поддадоха; долу цареше дълбока тъмнина, но проблясваха изстрели и се разнасяха безредни, диви проклятия. Нямаше време за губене. Засилих се и скочих в тъмнината. Всъщност не беше особено високо, но не се приземих много леко. Изправих се бързо.
— Халеф, къде си? — извиках аз.
— Тук, до вратата!
Наистина! Храбрият Халеф беше взел присърце думите ми, отправени към офицера, и вместо да ни последва в съседната къща, беше побързал да застане долу, до нашата врата. Притиснатите в най-задната стая мъже действително бяха разбили тънката стена и бяха скочили в нашия двор. Докато успея да разбия вратата горе, половината от тях вече са били тук в двора. Избягали бяха през нашата къща, но ги беше спрял Халеф, който, вместо да се скрие зад вратата в коридора, ги бе посрещнал открито и храбро. Изстрелите, които бях чул, са били насочени срещу него, дали някой от тях го беше улучил, не можех да видя, но той все още стоеше прав и се защитаваше с дългата си пушка.