В един такъв близък нощен бой има нещо особено. Сетивата се изострят двойно повече от обикновено; човек започва да вижда неща, които иначе не би успял да забележи, а инстинктът, с който действа в такива моменти на опасност, и то със светкавична бързина, превъзхожда и най-добре обмисленото решение. Намесата ми с пушката бързо премахна опасността около Халеф. Видях, че нападателите му падаха под ударите ни или се впускаха в бяг, но мислех само за едно.
— Кого казваш, че си хванал, Халеф? — попитах аз в разгара на боя.
— Абрахим Мамур!
— Него? Ах! Къде?
— В краката ми е. Повалих го.
— Най-сетне! Браво!
Малкото мъже, които все още се биеха срещу нас, скоро се разбягаха надясно и наляво. Не ме беше грижа за тях, наведох се, за да видя Абрахим Мамур. В двора все още цареше голяма суматоха, защото отгоре изскачаха още хора, които бягаха от войниците. Не им обръщах внимание, защото Абрахим ми бе по-ценен от всички. Извадих клечка кибрит, запалих я и осветих лицето на лежащия на земята човек.
— О, Халеф! Това не е той!
— Не е ли, сихди? Невъзможно! Добре го видях при проблясването на един изстрел!
— Избягал е, а ти си проснал тук другиго. Къде ли е? Изправих се и отново се огледах в двора. Видях бегълците да се катерят по талпите, струпани в намиращата се между нашата къща и навеса дупка, водеща към двора на Барух. Халеф също веднага забеляза това.
— След тях, сихди! — извика той. — Мамур се е прехвърлил от другата страна!
— Сигурно! Но там няма да можем да го хванем. Той трябва да мине покрай нашата предна врата. Ела!
Втурнах се в коридора и отворих вратата. Пред нея вече тичаха няколко души, идващи откъм къщата на Барух; бяха трима или четирима. Петият, който ги следваше и не ни забеляза, извика:
— Спрете! Съберете се!
Той беше! Това беше неговият глас, онзи глас, който бях чул тогава на Нил, като викаше на слугите си да дойдат. Халеф също го чу и нарочно високо извика:
— Той е, сихди! След него!
Абрахим чу и хукна, без преди това да се огледа, а ние се спуснахме след него. За да се измъкне, той завиваше зад всеки ъгъл, покрай който минеше, и отново се появяваше в някоя тъмна, криволичеща улица, но аз винаги бях най-много на около петнайсет крачки от него, а и Халеф не изоставаше. Скачането в двора не бе останало за мен без последици, иначе сигурно отдавна щях да съм го настигнал. Той беше добър бегач, а Халеф вече се задъхваше.
— Спри и го застреляй, сихди! — изпъшка той. Най-лесно ми беше да изпълня молбата му, но не го направих. Други хора имаха много по-големи права над него, отколкото аз и исках да го заловя жив. Така че гонитбата продължаваше. Тогава уличката, по която тичахме, свърши и пред нас се ширнаха водите на Златния рог. Въпреки нощната тъмнина, недалеч от брега се забелязваше редицата острови, между Бахари-ве Кеуи и Судлудие.
— Надясно, Халеф! — извиках аз.
Той се подчини, а аз се втурнах наляво. Така беглецът се оказа между нас и водата. Той спря за миг, за да види къде сме, после се засили, скочи във водата и изчезна под повърхността й.
— Вай! — извика Халеф. — Не бива да го изпускаме! Той вдигна пушка, да стреля.
— Не стреляй! — извиках му аз. — Трепериш от умора! Скачам след него.
— Сихди, щом става дума за това чудовище, не съм уморен! — гласеше отговорът.
Тогава главата на плувеца се появи над водата — изстрелът изтрещя — чу се вик, а главата изчезна между вълните с гъргорене.
— Улучих го! — извика хаджията. — Мъртъв е. Виждаш ли, сихди, че не треперех!
Почакахме известно време, но Абрахим Мамур не се появи и двамата бяхме убедени, че изстрелът е бил точен. Отново се върнахме към мястото на боя.
Наистина, докато тичахме, бях следил внимателно посоката и доколкото можах, запомних броя и разположението на уличките, но въпреки това не ни беше лесно да се оправим и мина доста време, докато отново стигнем до жилището си.
Междувременно там се бяха променили много неща. Улицата вече беше доста осветена, защото обитателите й, както и хората от съседните улици бяха излезли с фенери. Част от войниците бяха направили кордон пред трите къщи, а другите или търсеха скрити бегълци в дворовете, или охраняваха заловените. Пленени бяха всички, които тази вечер се бяха намирали в къщата на гърка. Той самият беше мъртъв. Капитанът му бе разцепил главата с един удар на сабята си. Жена му обаче стоеше при момичетата и момчетата, които бяха вързани. Бяха довели и упоените от опиума. В суматохата на боя съзнанието им до голяма степен се бе възвърнало. Имаше няколко убити войници, доста бяха ранени, а за съжаление се установи, че и ръката на моя храбър Халеф беше одраскана от куршум, за щастие безопасно, а точно до тази имаше и друга прободна рана. Заловени бяха само четирима мъже, които, изглежда, бяха членове на бандата престъпници. Шестима бяха убити, а останалите бяха успели да се измъкнат. Омар, който беше рискувал най-много от всички, се бе облегнал на стълбите много навъсен; не бе намерил Абу ен Насър и затова повече не си бе мръднал пръста.