Когато стрелбата започна, старият Барух вече беше легнал да спи. Веднага след това вратите на коридора му бяха разбити и от страх той се бе заключил в стаята си. Той излезе навън едва сега и като чу какво се е случило, плесна от учудване с ръце. Най-сетне всички пленени бяха събрани и готови за отвеждане. Тогава офицерът позволи на войниците си да ограбят къщата на гърка. Те не чакаха да им се повтаря и за десет минути от къщата беше изнесено всичко, което ставаше за носене.
В това време потърсих капитана и го попитах къде е командирът.
— Вън, пред къщата е — гласеше отговорът.
Вече го знаех, но исках да разбера нещо повече за този човек. Първоначално се съобразявах с мълчанието му, но после той не се бе отнесъл с мен така, както бях очаквал. Сега, след като битката беше приключила, той изобщо не ми обръщаше внимание, затова повече не считах за необходимо да бъда дискретен.
— Какъв чин има? — поинтересувах се аз.
— Не питай — прозвуча доста грубо отговорът. — Забранил е да казваме!
Точно затова трябваше да разбера! Един от войниците все още беше в двора на Барух и продължаваше да търси, докато другите грабеха. Значи за разлика от другите на него не му бе провървяло и ругаейки, се канеше да мине през къщата, за да излезе на улицата. Тогава го задържах.
— Нищо ли не можа да получиш? — попитах го аз.
— Нищо! — изръмжа той ядосано.
— Би могъл да спечелиш нещо от мен, ако ми отговориш на един въпрос.
— Какъв е въпросът?
— Какъв чин има офицерът, който ви доведе тук?
— Забранено ни е да говорим за него, но и той не помисли за мен. Ще ми дадеш ли двайсет пиастъра, ако ти кажа?
— Ще ги имаш.
— Той е миралай и се казва…
Войникът ми назова едно име, което по-късно изигра значителна роля и до днес е известен знатен велможа. Не е турчин по рождение и от любим слуга на някогашния си господар се бе издигнал до сегашното си положение благодарение на ума си.
Платих уговорената сума, а после погледнах към улицата. Миралаят стоеше точно пред вратата и беше невъзможно да не ме види.
Както и очаквах, той се приближи и попита:
— Всички франки ли са страхливи като теб? Къде беше, докато ние се биехме?
Ама че въпрос! Изпитвах голямо желание да му зашлевя един шамар.
— Ние също се бихме — отговорих му аз безразлично, — само че с онези, на които ти позволи да се изплъзнат. Един умен мъж винаги гледа да оправи грешките на другите.
— Кого съм оставил да избяга? — подскочи той.
— Всички, които успяха да се изплъзнат оттук. Тъй като ти не послуша съвета ми да завардиш изхода на тази къща, аз с моя слуга не бях в състояние да спра по-голямата част от подлеците, докато вие тук се занимавахте с няколко души. Какво ще правиш с пленниците?
— Каквото реши Аллах! Къде ще живееш утре?
— Разбира се, че тук.
— Няма да живееш повече тук.
— Защо?
— Скоро ще разбереш. Кажи къде да те намеря утре?
— При базиргян Мафлей, който живее близо до Йени Джами.
— Ще изпратя човек да те вземе.
След тези думи той се обърна и без да се сбогува, се отдалечи. По негов знак пленниците бяха доведени и обградени; после шествието потегли. Без да се обръщам повече след него, се върнах в двора и веднага забелязах защо утре няма да мога да живея повече тук. Този любезен офицер беше наредил да запалят къщата на гърка, а пламъците вече обхващаха таваните на стаите. Това беше типичен мюсюлмански начин човек да се отърве от един не особено приятен спомен.
Без да вдигам шум, се качих горе в нашето жилище, за да взема оръжията, които не бяхме използвали, и малкото други неща, с които се бяхме нанесли. Свалих ги на двора, а пламъкът лумна толкова силно нагоре, че светлината му можеше да се забележи и от улицата. Не е възможно да се опишат врявата и суматохата, които настанаха. Човек трябва да е бил свидетел на пожар в Константинопол, за да може да си представи необикновената паника, която стихията на огъня предизвиква. Никой не мисли за гасене; всички гледат да избягат и тъй като обикновено къщите са дървени, един такъв пожар често превръща в пепел огромни квартали.
Старият Барух беше онемял от страх, а жена му не можеше да се помръдне. Успокоихме ги, доколкото можахме, събрахме малкото им багаж и им обещахме сърдечен прием при Мафлей. Скоро дойдоха няколко носачи и напуснахме жилището, което не бяхме обитавали дори и един ден, а бяхме платили наем за цяла седмица. Във всеки случай богатият пекар не бе изгубил милион от този пожар.