Разбира се, в този късен час къщата на Мафлей беше заключена, но все пак скоро отвориха на почукването ни. Събраха се членовете на цялото семейство. Бяха много разочаровани, като разбраха, че начинанието ни бе приключило по този начин. Предпочитаха Абрахим Мамур да е в ръцете им, но накрая се примириха и с утешението, че си е намерил заслуженото в морето.
Барух и жена му бяха сърдечно посрещнати и домакинът го увери, че ще се погрижи за него.
Накрая, след като ни казаха, че градинската къща отново ни е на разположение, Исла рече усмихнато:
— Ефенди, днес, докато те нямаше, пристигна един неочакван, но скъп гост. Познай кой е!
— Как бих могъл да позная? Познавам ли го?
— Още не си го виждал, но съм ти разказвал за него. Ще го извикам, а като го видиш, трябва да отгатнеш.
Любопитен бях да видя кой е този гост, защото сигурно беше свързан с преживяванията ни. След малко Исла влезе с един възрастен мъж, когото наистина никога досега не бях виждал. Облечен беше с обичайното турско облекло и по себе си нямаше нищо, което би могло да ме насочи на вярна следа. Загорялото му от слънцето лице беше със смели, остри черти, но бръчките, които набраздяваха лицето му, и дългата бяла брада му придаваха израз на човек с тежки грижи.
— Това е човекът, ефенди — каза Исла. — Хайде сега отгатни!
— Не мога.
— Все пак ще успееш! — Обръщайки се към чужденеца, той го помоли: — Кажи му нещо на родния си език!
Мъжът ми се поклони и каза:
— Слуга покоран, високо поштовани. (Ваш предан слуга, високоуважаеми господине.)
Този учтив сръбски израз веднага ме насочи по вярната следа. Протегнах към човека двете си ръце и му отговорих:
— Нубо, оташ Оско, добро ми дошли! (Я виж, татко Оско! Добре дошъл!)
Наистина беше Оско, бащата на Зеница, и много се зарадвах, че го познах по сръбско-черногорския поздрав. Разбира се, за сън вече и дума не можеше да става, защото първо трябваше да разбера какво беше преживял.
След изчезването на дъщеря си, освен която той нямаше друго дете, неспокойно бе обикалял по съседните земи. Надявал се, че някъде може да намери следа от нея, но винаги бе стигал до отрицателен резултат. Не беше страдал от лишения по време на тези неудачни пътувания, главно през Мала Азия и Армения, защото разполагал с достатъчно средства. По типично ориенталски начин бе дал клетва никога повече да не види родината и жена си, докато не намери детето си, но безплодните му усилия го принудили да отиде в Константинопол. Подобна одисея е възможна само в Ориента; за порядките на Европа тя би изглеждала като лудост. Човек може да си представи каква радост е изпитал черногорецът, като разбрал, че дъщеря му вече е съпруга на мъжа, заради когото той я е търсил, а видял не само дъщеря си, но и жена си, която бе дошла при дъщеря им в Стамбул.
Той беше узнал всичко и сега жадуваше за отмъщение. Беше решил да открие дервиша Али Манах и да го принуди да му даде информация за местонахождението на баща си. Положих доста усилия, докато го убедя да остави на мен тази работа. Най-сетне легнахме да спим и мога да кажа, че след преживяното напрежение веднага потънах в дълбок сън и сутринта сигурно нямаше да се събудя, ако не ме бяха извикали. Мафлей изпратил човек в градинската къща да ми каже, че един мъж непременно искал да говори с мен. Тъй като в Ориента човек е принуден да спи с дрехите си, веднага се озовах на повикването. Видях един човек, който ме попита за името ми, а после ми каза, че трябва да отида до къщата в «Свети Димитър», където съм бил с ютербокския бръснар. Той искал да говори с мен и било много спешно.
— Какво иска? — осведомих се аз.
— Не знам — гласеше отговорът, — живея наблизо и хазяинът дойде и ме помоли да те повикам.
— Кажи му, че идвам веднага!
Платих му за идването и той си тръгна. След пет минути с Омар се отправихме на път. В съмнителна кръчма като тази, в която трябваше да отида, не беше препоръчително да ходя сам, а не исках да притеснявам Халеф, защото беше ранен. С наетите коне, чиито притежатели тичаха отзад, държейки се за опашките им, се придвижвахме доста бързо през улиците. Като пристигнахме, кръчмарят дойде да ни посрещне чак долу на вратата. Поздрави изключително смирено и попита:
— Ефенди, ти ли си немецът, който неотдавна бе при мен с някой си Хамсад ал Джеребая?