— Рих! — извиках аз, слагайки ръка между ушите на жребеца си. Благородното животно отдавна не бе препускало с всички сили, но след този знак то полетя над земята, сякаш бе почивало седмици наред. След две минути бях на двайсет конски дължини от бебеха.
— Спри! — извиках му аз.
Този човек бе много смел. Вместо да продължи да бяга или да спре, той обърна коня си и препусна срещу мен. В следващия миг щяхме да се сблъскаме. Видях, че вдига копието си и свалих леката си пушка. Тогава той отклони коня си малко встрани. Префучахме един край друг. Върхът на копието му бе насочен към гърдите ми, но аз успешно го парирах и веднага обърнах коня си. Бебехът бе поел в друга посока и се опитваше да избяга. Защо не използваше пушката си? А и конят му, който можех да застрелям, не беше много лош. Откачих ласото от кръста си, закачих края му за седлото и после направих примка на дългия здрав ремък. Той се огледа и видя, че приближавам. Сигурно още не бе и чувал за ласо, а и не знаеше как да се предпази от това опасно оръжие. Явно вече нямаше доверие в копието си и свали пушката, чийто куршум не можеше да бъде париран. Премерих на око разстоянието и тъкмо той вдигаше дулото, въжето изсвистя във въздуха. Едва бях успял да отскоча с коня встрани, когато усетих тласък: разнесе се вик, а аз спрях — бебехът лежеше на земята с вързани ръце. Миг по-късно бях до него.
— Заболя ли те?
При стеклите се обстоятелства въпросът ми сигурно бе прозвучал като подигравка. Той се опита да освободи ръцете си и изръмжа:
— Разбойник!
— Лъжеш се, не съм разбойник, но искам да дойдеш с мен.
— Къде?
— При хана на беятите, от когото избяга.
— Беятите ли? Значи всички онези мъже, които срещнах, са от това племе! И как се казва ханът?
— Хайдер Мирлам.
— О, сега вече всичко ми е ясно. Аллах да ви погуби, защото всички вие сте крадци и мошеници!
— Не ругай! Кълна ти се в Аллах, че нищо лошо няма да ти се случи!
— Твой пленник съм и трябва да те последвам. Извадих ножа му от пояса и вдигнах копието и пушката от земята, които бе изпуснал при падането си. После разхлабих примката и бързо яхнах коня, за да съм готов на всичко. Но той явно и не помисляше да бяга, подсвирна на коня си и се метна върху него.
— Вярвам на думата ти — каза той. — Хайде! Галопирахме един до друг по обратния път и видяхме, че беятите ни чакат на изхода на падината. Щом Хайдер Мирлам съзря пленника, мрачното му лице се проясни.
— Господарю, ти наистина го доведе! — извика той.
— Да, защото ти обещах. Но му дадох дума, че няма да му се случи нищо лошо. Ето оръжията му!
— По-късно ще си получи всичко обратно, но сега го вържете, за да не може да избяга!
Заповедта му бе изпълнена веднага. Междувременно вторият от нашите отряди бе приближил и пленникът му бе предаден с обяснението, че всъщност трябва добре да се държат с него, но и също толкова добре да го охраняват. После продължихме прекъснатата си езда.
— Как успя да го плениш? — попита ханът.
— Хванах го — отвърнах аз кратко, защото бях раздразнен от поведението му.
— Господарю, ти се гневиш — каза той, — но ще се убедиш, че е трябвало да действам така.
— Надявам се.
— Този човек не бива да издрънка, че наблизо има беяти.
— Кога ще го освободиш?
— Щом опасността отмине.
— Не забравяй, че всъщност той е мой пленник. Надявам се, че дадената му от мен дума няма да бъде нарушена!
— А какво ще направиш, ако това стане?
— Просто ще те…
— Убия? — прекъсна ме той.
— Не. Аз съм франк, тоест християнин. Убивам човек само ако трябва да браня живота си от него. И така, няма да те убия, но за твой позор ще прострелям ръката, с която си се заклел в обещанието си. Тогава емирът на беятите ще е като момче, което не знае как да си служи с ножа, или като стара жена, на чиито думи никой не обръща внимание…
— Господарю, ако някой друг ми бе казал това, щях да се изсмея, но на теб вярвам, че ще ме нападнеш дори пред очите на хората ми.
— Наистина ще направим това! Никой от нас не се страхува от твоите беяти.
— И Мохамед Емин ли? — попита той, усмихвайки се. Разбрах, че тайната ми е разкрита, но отговорих спокойно:
— И той.
— А също и синът му Амад ал Гандур ли?
— Да си чувал някога, че е страхливец?
— Никога! Господарю, ако не бяхте истински мъже, не бих ви приел при себе си, защото яздим по опасни пътища. Искам да успеем да минем по тях благополучно!