— Добре.
Тя светна за миг, после въздъхна облекчено.
— Мисля, че знам къде сме — прошепна тя. — На около километър и половина от „Лебедът“.
Стояха край някакъв черен път, който според Тео с нищо не се отличаваше от всички други, по които бе карал през последните дни.
— Сигурна ли си?
— Да.
Той стисна ръката й и побягна. Ако стигнеха до първия завой, преди преследвачите им да се появят на пътя, щяха да успеят да се измъкнат. Постоянно хвърляше погледи през рамото си за светлини от фенери. Единственият звук, който чуваха, бе тропотът от стъпките им по пътя, придружен от тежкото им дишане.
Мишел отново светна фенера си само за миг, за да не пропуснат мястото, където трябва да свият. Тя се препъна, но Тео я хвана и задържа на крака, без да забавя темпото. Отново погледна назад, видя една малка светлинка на пътя и увеличи скоростта си.
Беше сигурен, че преследвачите им не са ги видели.
— Вече съм добре — каза тя задъхано. — Мога да бягам.
Той я пусна, после стисна ръката й и продължи. Видя една светлинка, която примигваше като звезда в далечината, и се насочи към нея.
Мишел усещаше изгаряща болка отляво, а главата й сякаш щеше да експлодира. Стигнаха един кръстопът. Мишел се преви и опря длани на коленете си.
— „Лебедът“ е надолу по пътя и вляво — каза задъхано. — Можем да се обадим на полицията оттам.
Пътят бе покрит с чакъл. Тео си спомни, че беше карал по него. Докато тичаше, постоянно оглеждаше гъсталака от двете страни на пътя, преценявайки къде могат да се скрият, ако чуят, че преследвачите приближават.
— Добре ли си? — прошепна той.
— Да.
Мишел почувства, че й се плаче от облекчение, когато видя тъмната сграда пред тях. Мигът на еуфория бе съвсем кратък, защото секунда по-късно чуха звука от приближаваща се кола, чиито гуми изсвириха на завоя зад тях.
Мишел не успя да реагира. Докато се опитваше да погледне през рамо, вече летеше към гъсталака край пътя, където я дръпна Тео. Мишел се приземи тежко по гръб. Тео се приведе над нея и извади пистолета си. Очите му обхождаха пътя. Храстите и високите треви засега ги скриваха.
Мишел внимателно опипа цицината на челото си и направи болезнена гримаса. Мислите й препускаха. После си спомни какво иска да каже на Тео.
Промълви името му. Той постави ръка на устата й.
— Шшшт — прошепна почти в ухото й.
Колата спря почти до тях. Мишел едва се сдържа да не помръдне, когато чу как някой крачи в храсталака край тях. Осъзна, че задържа дъха си, защото гърдите я заболяха. Издиша бавно и тихо. Ръката й стисна коляното на Тео. Още известно време някой броди из храсталака, после се върна при колата, мърморейки. Чакълът изскърца под обувките му.
Мокрият въздух я пронизваше. Изведнъж очите й запариха и тя усети, че ще кихне. Моля те, Господи, не сега! Не трябва да вдигам шум… не още. Стисна носа си и задиша през устата. Сълзи рукнаха по страните й и тя издърпа тениската нагоре, върху устата си.
Тео чу как вратата на колата се затръшна и колата потегли. Но нямаше да рискува. Напрегна се да долови и най-малкия звук. Колко бяха преследвачите им? Знаеше със сигурност, че четирима мъже ги бяха нападнали в къщата. Беше видял двама отпред, после още двама пристигнаха с лодката. Целта им очевидно бе да ги заклещят в къщата. Тео се закле мислено, че веднага щом се измъкнат от тази битка в джунглата и се озоват в безопасност, той лично ще се погрижи за всеки един от нападателите.
Най-после се раздвижи, за да премести тежестта от колената си. Прегърна Мишел през раменете, наведе се и прошепна:
— Ще ни търсят в „Лебедът“, а ние ще стоим тук, докато си тръгнат. Добре ли си?
Тя кимна. Той се обърна с гръб към нея, за да наблюдава пътя, а тя опря глава на гърба му и затвори очи. Сърцето й постепенно успокояваше ритъма си. Искаше да се възползва от временната почивка и да събере сили, в случай че се наложи отново да побягнат. Кои бяха тези мъже, които ги преследваха?
Премести тежестта си от едното коляно на другото. Имаше чувството, че седи върху тор. Мирисът на мокри, гниещи, разпадащи се листа бе наситен и тежък. Мишел си помисли, че наблизо сигурно има мъртво животно, защото долавяше вонята на разлагащо се месо. Повдигаше й се.
Беше спряло да вали. Това бе добре, нали? Боже, колко дълго бяха тичали? Сякаш бе минал час, откакто се скриха в този храсталак, но пък времето като че бе спряло от мига, когато отекна първият изстрел.
Чу колата, преди да види светлините от фаровете й през клоните. Идваше по пътя към тях, после ги подмина, без да спира и бързо се отдалечи.
Тео рискува и подаде глава, за да види в каква посока ще се отправи колата. Тя се забави на кръстопътя, после продължи направо, което означаваше, че преследвачите им не са се отказали, а отиват да ги търсят в противоположната посока. Напрегна очите си, но не можа да види номера на колата.