— Какво пише? — попита Мишел детектива.
Харис изглеждаше разочарована.
— Това е някакъв документ от одит или някакво финансово извлечение. На тази страница няма имена, само инициали до нещо, което изглежда като банкови преводи. Цифри и само цифри.
— Ами на другите листи?
— Има десетина листове, може би повече, но някои са стегнати с тел бод. Тя поклати глава и каза: — Няма да рискувам да ги вадя.
Внимателно пъхна листовете в плика.
— Трябва веднага да изпратя това в лабораторията. Щом проверят за отпечатъци, ще намеря някой, който да ми обясни какво значат тези цифри.
Беше голямо разочарование, че не разбраха какво значи написаното. Мишел остави папките, които държеше, изправи се и последва Харис, която вървеше към асансьора.
— Благодаря за помощта — каза Харис. — Ще поддържаме връзка.
— Обещахте на Тео да му покажете съдържанието на пакета — напомни й Мишел.
Вратата на асансьора се отвори. Харис влезе вътре и натисна бутона. Докато вратата се затваряше, тя се усмихна на Мишел и каза:
— Ще му дам да види всичко след дванайсет часа и нито минута по-рано.
Мишел продължи да стои със скръстени ръце и само поклати глава, когато вратата се затвори. Мегън дойде до нея.
— Какво очаквахте да намерите в този плик? — попита тя.
— Отговори.
— Когато всичко се уреди, ще ми обясните ли какво става?
— Разбира се — съгласи се Мишел. — Ако самата аз разбера какво става, с радост ще ти обясня.
— Вашият приятел е адвокат. Той сигурно знае какво означават тези цифри. Едва ли ще допусне онази жена да го подмине, без да му покаже документите. Ще сляза по стъпалата до спешното, за да не пропусна тази сцена.
Мишел трябваше да посети още един пациент, преди да приключи.
— Кажи на Тео, че идвам след минута — извика тя след сестрата.
Детектив Харис не искаше да рискува да попадне на Бюканън. Тя излезе от асансьора на втория етаж и слезе по стълбите до първия. Като следваше табелките, мина по един страничен коридор до изхода и се измъкна незабелязана. Заобиколи болницата отвън и хукна към паркинга, като притискаше плика до гърдите си. В този момент чу как зад гърба й изсвириха гуми. Обърна се и видя сивата тойота, която се бе устремила към нея.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Детектив Харис не вдигаше телефона си и Тео беше вбесен. Опита да се свърже с нея на два пъти, но всеки път попадаше на гласовата й поща. Съобщенията, които той й остави, бяха пределно лаконични. Искаше пакета и то веднага. Остави съобщение за нея и в участъка и тъкмо затваряше телефона, когато Мишел се появи от асансьора. Въпреки че Тео вече бе чул от Мегън една версия за станалото, той накара Мишел да повтори всичко още веднъж. Вървяха към съблекалнята на лекарите, откъдето Мишел трябваше да прибере дрехите си.
— Но не видя какво пишеше?
— Не. Тя не ми позволи да докосна нищо. Тревожеше се, че ще повредя отпечатъците от пръсти.
— Има си хас! Тя те е изиграла. Твърдо е решила да ме държи настрана от разследването.
— Поне за дванайсет часа.
Мишел натъпка дрехите и обувките си в една голяма торба и застана на вратата. Тео грабна телефона.
— Май е време да действам твърдо — измърмори си той.
— Тео?
Той най-после я погледна.
— Да?
— Като пребита съм. Трябва да поспя, ти също. Хайде да се приберем, моля те.
— Да, добре.
— Дай на жената дванайсет часа — каза Мишел. — Обеща й. — Прозя се. — Знам, че не иска да ти сътрудничи и това те вбесява, но мисля, че трябва да й дадеш един шанс. Посветила е три години на това разследване.
— Не ме интересува, дори да са петнайсет — възрази той. — Няма да се откажа.
Пак започваше да се ядосва. Докато стигнаха до колата, вече се заканваше, че ще лиши детектив Харис от полицейската й значка. Мишел го остави да излее яда си, без да го прекъсва. Когато той свърши, го попита:
— Сега по-добре ли се чувстваш?
— Да.
Той й подаде телефона си.
— Обади се на баща си и му кажи, че отиваме при него.
— Може ли да се отбием вкъщи, за да се преоблека.
— Разбира се.
Докато тя избираше номера, той зави и навлезе в Боуън. Вече се ориентираше добре и не му се струваше толкова объркано, макар все още да бе на мнение, че не би било излишно в този град да сложат няколко знака.
Никой не вдигна телефона в къщата на баща й. Тъй като той нямаше телефонен секретар, Мишел не можеше да му остави съобщение. Спомни си, че нейният мобилен телефон е у Джон-Пол, набра номера и зачака.
— Да?
— Така ли се отговаря?
— А, ти ли си — каза брат й. — Добре ли си?