— Да — каза Тео. — Хората, преживели Депресията, все се запасявали за следващата.
— Точно така. Катрин беше от тях. За нея Голямата депресия беше само в уроците по история, но тя се държеше така, сякаш я е преживяла. Сигурно се е тревожела, че ще остане без любимите си неща, така че когато харесаше някоя кукла или играчка, караше майка си да й купи още една, съвсем същата, в случай че нещо се случи с първата. Правеше същото и с дрехите. Когато Джуни се сдоби с достатъчно пари за харчене, тя се грижеше дъщеря й да има най-доброто и изпълняваше всеки неин каприз. Ели смяташе, че Джуни глези момичето, защото се чувства виновна, че я е родила неомъжена. Мислех, че с годините ще изчезне това желание да се запасява, но не стана така. Както се оказа, положението даже се влоши. Започна да прави някои много странни неща. Дори си прекара втори телефон. Когато я попитах защо, тя каза, че ще й потрябва, ако първият телефон се повреди. Не искаше да й се наложи да чака телефонния техник.
Мишел го прекъсна, когато се приближи до масата.
— Джон-Пол топли пилешката супа — каза тя.
Тео разлистваше албума напред-назад. Погледна снимката на Катрин, облечена в износена рокля, твърде тясна за наедрялото й тяло, после се върна на снимката на Катрин, облечена като принцеса с две еднакви кукли в ръцете си.
— Горкичката, започна да пълнее, след като се омъжи — отбеляза Джейк.
— Откъде знаеш? — попита Мишел. — Тя никога не те покани да я посетиш.
— Икономката й ми каза — обясни той — Роза Винчети и аз си говорехме от време на време, когато тя се случваше на телефона. Тя е добра жена. Много скромна, но приятна. Даде ми рецепта за домашна юфка, но още не съм я опитвал. Освен това ми казваше, че се тревожи за състоянието на Катрин. Притесняваше се, че сърцето й няма да издържи, така казваше.
— Катрин беше… — започна Мишел.
— … странна — извика Джон-Пол от кухнята.
— А ти не си ли? — подразни го Мишел.
— Аз съм си нормален в сравнение с нея.
— Татко, как научи, че ще получим парите? — попита Мишел.
— Все още ли не ми вярваш?
— Не съм казала такова нещо.
— Но още не си убедена, нали? — Джейк избута стола назад и се изправи. — Получих нотариално заверено писмо като доказателство. Пристигна преди един час.
Джейк отиде до кухненския плот, вдигна капака на кутията с форма на слон, в който държеше важните си документи и извади един плик.
Мишел седеше до Тео и разглеждаше албума. Видя една снимка на майка си с бебе на ръце. С върха на пръста си докосна лицето на майка си.
— Това е Реми като бебе.
Две страници по-нататък Тео видя снимки на Мишел и се разсмя. На всяка от тях нещо стърчеше и се подаваше: косата, ризата, езикът…
— Била съм много сладка, нали?
Той се засмя.
— Определено си сладка.
Джейк постави плика на масата пред Мишел.
— Ето ти доказателството, многознайке.
Мишел поклати глава и се усмихна.
— Татко ми е измислил един куп прякори.
Тео се смееше, когато хвърли един поглед и видя името на юридическата кантора в горния ляв ъгъл на плика.
— Това е — прошепна той. — Това е — повтори и плесна с ръка по масата.
— Какво?
— Връзката. Това е същата кантора. По дяво… — Обърна се към Джейк, като грабна писмото. — Може ли?
— Разбира се — кимна Джейк.
— Но ти не обясни… — започна Мишел.
Тео постави ръката си върху нейната.
— Дай ми минута. Става ли? Къде са ми очилата?
— На носа ти.
— А, да. Боже, всичко си идва по местата.
Джейк и Мишел го гледаха изпитателно, докато той четеше писмото. Когато свърши, избута стола си назад и се изправи.
— Трябва да отида в Ню Орлиънс.
Мишел взе писмото и бързо го прочете. Съгласно нарежданията на Катрин, адвокатът й, Филип Бенчли, информираше всеки от наследниците за завещаната му сума, както и за общата стойност на наследството. Семейство Ренърд получаваше четиристотин хиляди долара, които трябваше да се разделят по равно между Джейк и трите му деца. Роза-Мария Винчети получаваше сто и петдесет хиляди долара за дългите години вярна служба на Катрин. Джон Ръсел, съпругът на Катрин, трябваше да получи сто долара, а остатъкът от огромното наследство се завещаваше на един резерват за птици.
— Съпругът й ще получи само сто долара?! — попита тя удивена.
— Може бракът им да не е бил щастлив — отбеляза Джейк.
— Има си хас! — обади се Джон-Пол от кухнята.
— Роза със сигурност не го харесваше — добави Джейк. — Мисля, че е хубаво, дето Катрин не е забравила да остави нещо на икономката си. Тя се грижеше добре за нея.