— Какво искате?
— Търся Роза Винчети.
— От полицията ли сте? — попита жената.
— Не. Приятел съм на Джейк Ренърд.
Жената открехна вратата, без да сваля веригата.
— Аз съм Роза. Какво искате?
Очевидно бе много изплашена. Тео съжали, че не си е направил труда да се избръсне.
— Джейк Ренърд ми каза, че често си говорел с вас по телефона, когато се обаждал на Катрин.
— Да. Господин Ренърд обичаше Катрин.
Тео не виждаше лицето на жената. Тя се криеше зад вратата. Зад нея примигваше някаква светлина. Тео помисли, че може да е от свещ.
— Не сте от полицията, така ли? — попита тя отново.
— Не, адвокат съм — обясни той.
Роза затвори вратата, свали веригата и отвори отново. Пристъпи назад, за да направи място на Тео да влезе. Тео остана на верандата. Притесни се, че тя ще се изплаши, като види пистолета му, затова набързо й обясни защо е въоръжен. После отново я увери, че не е полицай и че не е дошъл при нея, за да й причинява неприятности.
Роза го изненада. Тя беше много по-млада, отколкото очакваше, някъде към петдесетгодишна и висока почти колкото него. Тъмната й коса бе прошарена. Дебелите вежди подчертаваха тъмните й очи, в които имаше сълзи. Тя отново го покани да влезе.
— Казвам се Тео Бюканън — представи се той, като влезе в дневната.
Тя вече кимаше.
— Знам кой сте. Молих се на бог и той ви изпрати.
Тео не знаеше какво да каже на това, така че просто кимна.
— Моля, седнете — каза тя и посочи сивото канапе — и ми кажете защо сте дошъл.
Тео я изчака да седне срещу него. Помежду им имаше овална стъклена маса. Тео се наведе напред, опря лакти на коленете си и разказа на Роза как се бе запознал с Мишел Ренърд. Опитваше се да я предразположи и да й помогне да разбере неговата връзка със семейство Ренърд. Роза слушаше внимателно.
Тя очевидно бе дълбоко религиозна жена. Доказателства за вярата й красяха всяка повърхност в дома й. На стената зад нея имаше дълга тясна маса с дантелена покривка, която бе превърната в олтар. В единия й край горяха две свещи, а в другия имаше икона на Богородица. На рамката на иконата бе закачена черна молитвена броеница.
Тео обясни какво се беше случило предната нощ и как бяха нападнати двамата с Мишел.
— Катрин е изпратила на Мишел един пакет — каза той.
Тя кимна.
— Да, знам.
Той не издаде вълнението си. Не беше сгрешил в предположението си.
— Смятам, че мъжете, които нападнаха Мишел и мен, са искали да вземат този пакет — каза той. — Не успяха. Пакетът вече е в полицията.
Роза се напрегна.
— Успяхте ли да прочетете документите? — попита тя.
— Не още. Но съм сигурен, че Джон Ръсел стои зад всичко това и искам да го пипна. За тази цел ми е нужна помощта ви.
— Той е зъл човек — прошепна Роза. — Ще отиде в ада, когато умре. Той я уби, знаете ли?
Каза го почти небрежно, сякаш тази поразителна новина бе присъствала във вестниците седмици наред.
— Той е убил Катрин?
— Да. Нямам доказателство — добави бързо. — Но в сърцето си съм сигурна, че той я е убил. Хората от „Бърза помощ“, които дойдоха в къщата… един от тях ми каза, че Катрин се е задавила с карамел и се е задушила. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах истината.
— Как разбрахте?
— Тя не ядеше карамел. Един мост й се клатеше и тя постоянно се тревожеше, че може да се счупи. Не искаше да излезе от къщата, за да отиде на зъболекар, така че внимаваше много за зъбите си. Господин Ръсел й носеше кутия шоколадови бонбони всяка вечер, а после излизаше със своите уличници, но Катрин ядеше само меките бонбони. Изобщо не докосваше тези с карамел. — Тя се прекръсти и събра длани като за молитва. — Трябва да намерите доказателство и да арестувате Джон Ръсел. Грехота е такъв зъл човек да остане ненаказан. Трябва да направите това за Катрин и за мен.
Тео кимна.
— Ще опитам — обеща той. — Катрин е разбрала за изневерите на Джон, нали? Това е била причината да му остави само сто долара в завещанието си.
— Да, чу го, като говореше по телефона. Наричаше я с ужасни имена, когато разговаряше с любовницата си. Катрин плака дни наред. А после една вечер го чу да говори с някакъв мъж за влог, който направил извън страната. Чу го да казва на мъжа да не се тревожи, че никой нямало да разбере, защото всичко било записано единствено в домашния му компютър.
Тео започна да си води бележки и Роза му разказа за наученото от Катрин.
— Но как е проникнала във файловете му? Как е отгатнала паролата му?
— Джон й я даде — каза Роза. — Разбира се, той не подозираше нищо. Тя подслушваше телефонните му разговори. Един ден, след като той отиде на работа, аз изпратих прислужницата на пазар и помогнах на Катрин да слезе в библиотеката. Тя въведе паролата, но не успя да влезе. Пробва още няколко пъти и накрая успя. Катрин беше умна жена. Така получи достъп до секретните файлове.