Тео кимна.
— Ник мрази да лети със самолет — обясни той. — Кога съм ви дал номера му. Не помня.
— Докато ви подготвяха за операцията. Тогава бяхте много приказлив, разбъбрихте се веднага щом ви дадохме нещо, което да ви отърве от болката. Между впрочем отговорът е не, няма да се омъжа за вас.
Той се усмихна, сигурен, че тя се шегува.
— Това не го помня. Но помня болката. Болеше ме адски…
— Сигурна съм.
— Вие ме оперирахте, нали? Не съм си въобразил?
— Да, аз ви оперирах.
Тя бе тръгнала да излиза от стаята. Тео не искаше тя да си ходи точно сега. Искаше да научи още нещо за нея. По дяволите, защо не го биваше повече в любезното бъбрене.
— Чакайте.
Тя спря.
— Да?
— Вода… може ли да пийна чаша вода?
Тя отиде до шкафчето до леглото му, наля съвсем малко вода в една чаша и му я подаде.
— Само глътка — каза тя. — Ако ви се догади и повърнете, може да развалите шевовете ми.
— Добре. — Той отпи една глътка и й подаде чашата. — Не изглеждате достатъчно възрастна за хирург. — Пълна глупост, но не измисли нищо по-добро.
— Постоянно ми го казват.
— Приличате на студентка. — Това бе още по-глупаво, реши той.
Не устоя.
— Всъщност съм гимназистка. Пускат ме да оперирам, за да изкарам по-висок успех.
— Доктор Ренърд? Извинете, че ви прекъсвам. — Един санитар застана на прага с голям кашон в ръце.
— Да, Боби?
— Доктор Купър е напълнил този кашон с медицински консумативи от неговия кабинет за вашата клиника — каза младият мъж. — Какво да правя с него? Доктор Купър го остави в стаята на сестрите, но те ме помолиха да го преместя. Пречеше им.
— Може ли да го занесеш до шкафчето ми?
— Много е голям, доктор Ренърд. Няма да се побере вътре. Но не е тежък. Мога да го отнеса до колата ви.
— Баща ми ще дойде с колата — обясни тя. Огледа се наоколо, после погледна Тео. — Ще възразите ли, ако Боби остави този кашон тук? Баща ми ще го прибере веднага щом се появи.
— Нямам нищо против — каза Тео.
— Няма да се виждаме повече. Днес си заминавам у дома, но вие не се тревожете. В добри ръце сте. Доктор Купър е шеф на хирургията и ще се грижи добре за вас.
— Къде е у дома?
— В мочурищата.
— Шегувате ли се?
— Не — каза тя. Отново се усмихна и той забеляза малката трапчинка на лявата й буза. — „У дома“ е едно малко градче, заобиколено почти отвсякъде с мочурища, в което нямам търпение да се завърна.
— Носталгия?
— Определено — призна тя. — Сърцето ми е там. Далеч не е бляскав живот, но точно това ми харесва.
— Харесва ви да живеете в мочурищата! — Беше твърдение, не въпрос, но тя все пак отговори.
— Изглеждате шокиран.
— Не, просто изненадан.
— Вие сте от голям, огромен град, сигурно изобщо не би ви харесало.
— Защо мислите така?
Тя сви рамене.
— Изглеждате толкова… изтънчен.
Тео не разбра дали това е комплимент или ирония.
— Понякога човек не може да се върне у дома. Мисля, че бях прочел това в една книга. Освен това ви прилича да сте от Ню Орлиънс.
— Много обичам Ню Орлиънс. Чудесно място, където човек може да отиде на вечеря.
— Но никога няма да стане „у дома“.
— Никога.
— И сега какво — ще станете градската лекарка ли?
— Една от няколкото — обясни тя. — Ще открия клиника там. Няма да е нещо голямо, но затова пък ще е доста полезна. Много от хората в градчето не могат да си позволят редовни медицински грижи.
— Значи имат късмет, че ви има.
Тя поклати глава.
— Не, не. Аз съм късметлийката. — Тя се засмя. — Не се правя на светица. Наистина съм късметлийка. Хората там са чудесни — поне си мисля, че са — и ми дават много повече, отколкото аз мога да им дам. — Когато говореше, цялото й лице грейваше. — Знаете ли кое ще ми хареса най-много?
— Кое?
— Че няма да има игрички. Те са честни, обикновени хора, които едва свързват двата края. Не си губят времето с глупости.
— Значи там всички се обичат? — Никак не му се вярваше.
— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Но ще знам кои са ми врагове. Няма да се прикриват зад любезности и да се опитват да ми подложат крак. — Тя отново се усмихна. — Ще действат открито, а това ми харесва. Както казах, няма да има игри. След специализацията, която завърших току-що, това ще бъде огромно облекчение за мен.
— Значи няма да ви липсва големият красив кабинет и всички останали изкушения?
— Никак. Има и други награди освен парите. Разбира се, би било страхотно да имаме всички материали и оборудването, от които се нуждаем, но ще се справим някак. Много години се подготвях за този миг… а и съм дала едно обещание.