— Викай ми Джейк. Ние сме от Боуън, Луизиана. Сигурно не си го чувал. Градът е толкова малък, че даже го няма на картата. Вярно, че не е голям, но е най-красивото кътче земя в цяла Луизиана. Някои дни, когато слънцето залязва и бризът се усили, зеленината се раздвижва и светлината се отразява като от огледало, а жабите и алигаторите си забърборят… въобще, синко, мисля си, че живея в рая. Толкова е красиво. Най-близкият град е Сейнт Клеър, там ходим да пазаруваме в събота, не сме съвсем изолирани. В северния край има болница. Но е стара и недостатъчна — добави той.
— Синовете ти в Боуън ли живеят?
— Реми, най-големият, е в Колорадо. Стана пожарникар, още не е женен. Навестява ме от време на време. Джон-Пол, средният, напусна флота и се премести в Боуън преди две три години. Но и той не е женен. Прекалено е зает, тъй казва. Живее в хубава малка къща, която си построи навътре в мочурищата и когато не работи в бара при мен, майстори разни неща, дърводелец е. Миналата година открихме съвсем ново училище и Джон-Пол помогна при строежа. Кръстиха училището на една местна знаменитост — Даниъл Бун.
— Да не би да говориш за Даниъл Бун, който е участвал в създаването на Кентъки… пионера… той ли?
— Точно той.
— И казваш, че Бун е живял в Боуън?
Джейк поклати глава.
— Не, синко, не можем да се похвалим с това, но според легендите, Бун обикалял района надлъж и нашир, идвал тук на лов, и за риба. Разбира се, това е било преди два века, когато Боуън даже не е бил град. Все пак ни харесва да си мислим, че Даниъл Бун е ловил риба по нашите места.
Тео удържа да не се разсмее. Явно на хората в Боуън им липсваха местни герои.
— Има ли доказателства, че Бун е бил в Боуън?
— Нищо черно на бяло — призна Джейк и очите му проблеснаха хитро. — Но ние вярваме, че е така. Та ти разправях, че децата от Боуън ходеха с автобус в голямото училище в Сейнт Клеър, но учениците там станаха прекалено много. Крайно време беше да си направим свое училище. Вече си имаме дори и футболен отбор. Всички много се гордеехме с този факт миналата година… преди да ги видим как играят. Направо са трагични. Но аз не съм пропускал мач, а така ще бъде и тази година, защото сега и дъщеря ми ще идва с мен. Майк прие да бъде лекар на отбора, което значи, че трябва да стои край страничната линия и да помага, ако някой се контузи. Отсега си знаем, че пак ще са на последно място, но трябва да насърчаваме усилията им, като ходим на мачовете и ги поддържаме. Не спечелиха нито един мач миналата година. Имаме няколко доста едри момчета, но не знаят какво да правят, когато получат топката. Не знаят и как да нападат. Ти обичаш ли футбол, Тео?
— Разбира се.
— Играл ли си?
— Да — кимна Тео. — В гимназията и в колежа, чак докато получих травмата в коляното.
— На какъв пост играеше? Ти си висок и здрав в раменете. Сигурно си бил полузащитник.
Тео кимна.
— Позна. Но ми се струва, че е минало цяла вечност оттогава.
В очите на Джейк проблесна хитро пламъче.
— Мислил ли си някога да станеш треньор?
Тео се засмя.
— Не съм.
— Майк може да успее да ти оправи коляното.
— Сигурно много се гордееш с дъщеря си, че се връща у дома и открива клиника.
— Разбира се, че се гордея. Но няма да я оставя да работи до припадък. В Сейнт Клеър има и други лекари, ще се заместват един друг, за да могат всички да почиват от време на време.
— А защо е работила в хирургията тук, в „Бредрин“?
— Да изкара малко допълнителни пари. Заместваше, но вече приключи и няма да се връща тук. Ходиш ли за риба?
— Ходех навремето, през последните години не ми остава никакво време за риболов — призна Тео. — Но помня, че няма нищо по-хубаво от спокойствието, което обзема човек, когато…
— … държи въдица в едната ръка и студена бира в другата.
— Да, точно така. С нищо не може да се сравнява.
Заговориха се кой каква стръв предпочита, после се пофукаха кой какви риби бил уловил. Джейк беше впечатлен. Не вярваше някой да разбира и обича риболова като него, но трябваше да признае, че съдейки по думите на Тео, той му беше лика-прилика.
— Казвам ти, трябва да дойдеш в Боуън. Там са най-добрите места за риболов в целия щат и съм готов да ти го докажа. Добре ще си прекараме на моя кей.
— Може и да се възползвам от предложението ти някой ден.
— Какво работиш? — попита Джейк.
— Адвокат съм.
— А защо шефът на полицията ти праща цветя? — Джейк добави смутено: — Бяха отвън на рецепцията, преди да ги внесат тук и прочетох картичката.
— Дойдох в Ню Орлиънс да изнеса една реч — каза Тео и пропусна факта, че е трябвало да получи награда от местните власти. — Работя за Министерство на правосъдието.