Камерън отпи дълга глътка скоч и изтри потното си чело с опакото на ръката си. Сцената под прозореца го изнерви, особено видът на белезниците. Не би понесъл ръцете му да са оковани. Не би понесъл да отиде в затвора. Никога! По-скоро би се самоубил… ако събереше кураж. Винаги бе страдал от клаустрофобия, но това състояние се бе влошило през годините. Напоследък не можеше да стои в стая без прозорци, без да усети стягане в гърдите. Беше престанал да се вози с асансьори, предпочиташе да се изкачва пеш, вместо да прекара трийсет или четирийсет секунди в металната кутия на асансьора, натъпкан като мъртва сардина заедно с другите служители.
Господи, защо не се бе сетил за клаустрофобията си, преди да се съгласи с онази налудничава идея.
Знаеше отговора и бе достатъчно пиян, за да си го признае. Алчност. Шибана алчност. Джон бе човекът, който ги мотивираше, който планираше всичко, човекът с поглед в бъдещето… той бе връзката им с парите. С патоса си на южняшки проповедник той им бе обещавал да ги направи богати. По дяволите, вече ги бе направил богати. Но и ги бе изиграл като алчни глупаци, каквито знаеше, че са. Когато бе започнал да говори, че ще се самоубие, е бил сигурен, че те ще се паникьосат. Не можеха да изгубят Джон, биха направили всичко, за да бъде той щастлив.
И точно на това бе разчитал негодникът.
Със замъглен от пиенето поглед Камерън довърши бутилката скоч и си легна. На следващата сутрин, неделя, до обяд се бори с махмурлука. После, когато главата му се проясни, измисли план. Нуждаеше се от абсолютно сигурно доказателство, което да покаже на Престън и Далас. Щом те осъзнаеха как ги е манипулирал Джон, Камерън щеше да поиска четиримата да си поделят парите на клуба и всеки да си тръгне по пътя. Нямаше да чака още пет години, за да си получи парите. След това, което бе направил Джон, Камерън смяташе, че е най-добре веднага да изчезнат, преди да са ги заловили.
Самият Камерън също имаше някои връзки и трябваше да проведе един-два телефонни разговора. Разполагаше с пет работни дни преди сблъсъка, който планираше за петък. Пет дни, за да събере доказателства срещу кучия син.
Не каза на никого какво прави. Петъкът дойде и Камерън пристигна в „Дулис“ късно, към шест и половина вечерта. Проправи си път до масата им и седна точно срещу Джон. Сервитьорът го бе забелязал и му донесе обичайното питие, преди Камерън да успее да свали сакото и да разхлаби вратовръзката си.
— Изглеждаш ужасно — заяви с обичайната си прямота Престън. От четиримата той бе маниакът на тема здравословен живот и използваше всеки възможен случай да покаже, че не одобрява живота на Камерън. Престън имаше телосложение на олимпийски шампион по вдигане на щанги и тренираше пет вечери в седмицата в един скъп фитнес център. Според него всеки мъж, който няма стоманени бицепси и опънат като струна стомах, бе слабак, а мъжете с бирени коремчета бяха направо за съжаление.
— Просто работих извънредно тази седмица. Изморен съм, нищо повече.
— Трябва да започнеш да се грижиш за себе си, преди да е станало прекалено късно — настоя Престън. — Ела с мен в клуба и започни да вдигаш тежести и да бягаш на пътечката. И намали пиенето, за бога. Ще си съсипеш черния дроб.
— Откога си ми майка?
Далас, заклетият миротворец, не можеше да понася дрязгите, дори и дребните.
— Престън просто е загрижен за теб. Всички знаем, че си подложен на голям стрес напоследък заради развода и всичко останало. Просто не искаме да се поболееш. Двамата с Престън разчитаме на теб и Джон.
— Престън е прав — каза Джон. Завъртя бъркалката в кехлибарената течност в чашата си и добави: — Не изглеждаш добре.
— Нищо ми няма — измърмори Камерън. — Стига сме приказвали за мен.
— Добре, млъквам — каза Престън, засегнат от резкия тон на Камерън.
Камерън изгълта питието си и направи знак на сервитьора да му донесе още едно.
— Нещо интересно тази седмица? — попита той.
— При мен нищо — сви рамене Престън. — Но в нашия бизнес това е добре. Нали, Далас?
— Точно така. И при мен бе пълна скука.
— Ами ти, Джон? Нещо ново при теб? — попита Камерън небрежно.
Джон сви рамене.
— Кретам някак, ден за ден.
Изглеждаше съкрушен. Камерън си помисли, че Джон преиграва, но Престън и Далас се хванаха и проявиха съчувствие.
— Ще стане по-леко — обеща му Престън. Тъй като никога не бе губил любим човек, той нямаше как да знае дали на Джон ще му стане по-леко или не, но смяташе, че трябва да окуражи по някакъв начин приятеля си. — С времето всичко ще се оправи.
— Точно така. Просто ти трябва време — добави Далас.
— Колко мина от смъртта на Катрин? — попита Камерън.