— Кам, разбрал си всичко погрешно — каза Джон. Сега изглеждаше сериозен и искрен. — Излизах само веднъж с Линдзи и дори не беше среща. Беше по-скоро делова вечеря.
Престън отчаяно желаеше да повярва, че Джон казва истината и веднага закима.
— Щом той казва, че е било делова среща, сигурно е било точно така.
— Глупости. Лъже ни. Проследих го до дома му. Видях колата на Линдзи, паркирана в гаража му, видях я да го чака пред къщата. Веднага се награбиха, още преди да влязат. Тя живее с теб, нали така, Джон? И ти криеш този факт от всички, най-вече от нас тримата. — Камерън започна да разтрива слепоочията си. През изминалата седмица, откакто бе открил отвратителната тайна на Джон, имаше пристъпи на силно пулсиращо главоболие. — Не си прави труда да ми отговаряш. Всички факти са тук, вътре — каза той и посочи папката, която Далас държеше. — Знаеш ли, че Линдзи си мисли, че ще се ожениш за нея? Получих тази информация от майка й. Тя вече планира сватбата.
— Говорил си с майката на Линдзи? От толкова пиене си започнал да превърташ, Камерън. Станал си параноик… имаш халюцинации.
— Надут негодник — изсумтя Камерън.
— Говори по-тихо — настоя Престън. Челото му се бе покрило с пот и той го изтри с една салфетка от бара. От страх му бе пресъхнало гърлото.
— Защо не обсъдим и финансовото състояние на Катрин? Парите, за които Джон толкова се тревожеше, че ще свършат?
— Какво за парите? — попита Престън. — Останало ли е нещо от тях?
— О, да — натърти Камерън. — Около четири милиона долара.
— Три милиона, деветстотин седемдесет и осем хиляди, ако трябва да бъдем точни — прочете от папката Далас.
— Господи… това не е възможно — каза Престън. — Той ни каза… Той ни каза, че я водил в най-добрата клиника и дори там не можели да направят нищо, за да й помогнат. Помниш ли, Камерън? Каза ни…
— Излъгал ни е. Лъгал ни е за всичко, а ние бяхме толкова лековерни, че му се вързахме. Помисли си, Престън. Кога за последен път някой от нас е виждал Катрин? Преди близо две години? Точно преди тя да отиде в онази клиника. Всички видяхме колко зле изглеждаше тогава. После, когато тя се върна, Джон ни каза, че тя не искала да вижда никого. И ние уважихме желанието й. В продължение на две години единствено Джон ни информираше за състоянието й — как то се влошава и колко много страда Катрин. През цялото време е лъгал.
Всички погледнаха Джон, очаквайки обяснението му.
Джон вдигна ръце, сякаш се предава, и се усмихна.
— Явно играта свърши — каза той.
Всички мълчаха втрещени.
— Признаваш си? — попита Престън.
— Да, явно нямам избор — каза той. — Истинско облекчение е, че вече няма да се налага да се крия от вас. Камерън е прав. Планирам това от дълго време. Малко повече от четири години — похвали се той. — Дали някога съм обичал Катрин? Може би в началото, преди да се превърне в побъркана, егоистична свиня. Странно как любовта така бързо се превръща в омраза. Или пък изобщо никога не съм я обичал. Може да съм обичал парите й. Тях наистина ги обичах.
Далас изтърва чашата си и тя тупна на мокета.
— Какво направи с нас? — прошепна задавено.
— Направих каквото трябваше — защити се Джон. — И не съжалявам за нищо. Е, това не е съвсем вярно. Съжалявам, че поканих Линдзи да се премести при мен. Вярно, наслаждавам се на всяка минута с нея. Тя е готова да направи всичко в леглото, всичко, което поискам, винаги се старае да ми угоди. Но започва да се вкопчва в мен, а аз категорично нямам намерение отново да се обвързвам.
— Кучи син — процеди Камерън.
— Такъв съм, вярно е — съгласи се Джон спокойно. — Искате ли да знаете кое е най-хубавото, освен че ще пипна парите на онази егоистична кучка? Това, че стана толкова шибано лесно.
— Ти я уби. — Далас затвори папката.
Джон се размърда на стола си.
— Не е точно така. Не аз я убих. Ние я убихме.
— Мисля, че ще повърна — промълви Далас и се изстреля към тоалетната.
Джон видимо се развесели от тази реакция. Направи знак на сервитьора да им донесе по още едно питие.
Седяха сковано, като непознати, всеки потънал в собствените си мисли. След като сервитьорът донесе питиетата и се отдалечи, Джон каза:
— Обзалагам се, че ти се иска да ме убиеш с голи ръце, нали Камерън?
— На мен със сигурност ми се иска — каза Престън.
Джон поклати глава:
— Ти си кибритлия, Престън. Винаги си бил такъв. А и с твоите мускули можеш да строшиш всяка кост в тялото ми. Но — добави той, — ако не бях аз, вече щеше да си в затвора. Ти не обмисляш нещата. Нямаш нужните умения. Предполагам, че просто нямаш рационално мислене. Трябваше да те побутваме за всяко финансово начинание. Както и сега — трябваше да ти окажем натиск, за да се съгласиш да платим на Мънк да убие Катрин. — Той замълча за момент. — Камерън е нещо различно, той умее да преценява.