— Така е — призна Камерън.
На Престън му се прииска да изтрие самодоволното изражение от лицето на Джон.
— Ти си станал истинско чудовище — каза той. — Ако някой научи за Катрин…
— Спокойно — прекъсна го Джон. — Ние сме чисти. Стига сте се тревожили. Никой няма да научи нищо.
СЕДМА ГЛАВА
Оказа се, че Катрин си бе запазила правото да се смее последна. Властната кучка бе наредила на адвоката си, Филип Бенчли, да изчака шест седмици след смъртта й, преди да отвори и прочете завещанието й. Джон беше бесен заради това забавяне, но знаеше, че не може да направи нищо. Дори и в смъртта си тази жена продължаваше да го манипулира.
Катрин бе наела Филип Бенчли, преди да се омъжи за Джон. Той бе партньор в престижната фирма „Бенчли, Тарънс и Полсън“. Бенчли знаеше добре у кого са парите. Дъртият мухльо изпълняваше всяка прищявка на Катрин. По време на брака им тя бе променяла завещанието си поне три пъти, доколкото бе известно на Джон, но последният път, когато той прерови документите й, за да се увери, че все още е неин основен наследник, бе преди шест месеца. След това правеше всичко възможно да следи телефонните й обаждания и посетителите й, за да е сигурен, че не е имала възможност отново да говори с онзи гъзолизец, адвоката й.
След смъртта й Джон трупаше неплатени сметки, повечето от които вече бяха просрочени, а и Мънк му висеше на врата, нетърпелив да получи парите си. За да го успокои, се наложи да увеличи премията му на двайсет хиляди.
Джон кипеше от ярост, докато стоеше в скъпо обзаведения офис на Бенчли. Беше възмутително, че адвокатът го караше да чака.
Джон отново погледна часовника си. Три и четирийсет и пет. Имаше уговорка да се срещне с приятелите си в „Дулис“, за да отпразнуват получаването на наследството. Знаеше, че те вече тръгват от офисите си.
Вратата зад него се отвори. Джон не си направи труда да се обърне. Нито имаше намерение да проговори пръв, независимо колко детински вироглаво щеше да изглежда поведението му.
— Добър ден. — Гласът на Бенчли бе студен, направо леден.
— Накарахте ме да чакам четирийсет минути — сопна се Джон. — Да свършваме по-бързо.
Бенчли не се извини. Седна зад бюрото си и постави една дебела папка пред себе си. Беше дребен човек с щръкнала сива четина. Бавно разгърна папката.
Вратата се отвори отново и двама млади мъже, за които Джон предположи, че са младши съдружници, влязоха и застанаха зад Бенчли. Преди Джон да попита какво правят те там, Бенчли му обясни с една кратка дума.
— Свидетели.
В секундата, в която Бенчли счупи печата и започна да чете, Джон се отпусна. Петнайсет минути по-късно той трепереше от ярост.
— Кога е било променено завещанието? — Трябваше да се насили да не извика.
— Преди четири месеца — обясни Бенчли.
— Защо не съм бил уведомен?
— Аз съм адвокат на Катрин, сър, ако случайно сте забравили. Не е имало причина да ви информирам, че съпругата ви е променила желанията си. Вие сте подписали предбрачно споразумение да нямате претенции към нейния финансов фонд. Направил съм копие на завещанието, което можете да вземете със себе си. Такива бяха нарежданията на Катрин — добави той спокойно.
— Ще го оспоря. Не си мислете, че няма да го направя. Въобразила си е, че може да ми остави сто долара и да дари останалото на някакъв проклет птичи резерват и аз няма да го оспоря?
— Това не е съвсем точно — каза Бенчли. — Тя дарява четиристотин хиляди долара на семейство Ренърд, които трябва да се разделят по равно между чичо й Джейк Ренърд и тримата й братовчеди — Реми, Джон-Пол и Мишел.
— Не мога да повярвам — извика Джон. — Катрин наричаше тези хора бели боклуци.
— Явно е променила мнението си — каза Бенчли. Той почука по листовете с пръста си и добави: — Всичко е тук, в завещанието й. Всеки един от роднините й ще получи по сто хиляди долара. Има и едно специално желание. Катрин много обичаше икономката си, както, не се съмнявам, знаете.
— Разбира се, че я обичаше. Тази жена изпълняваше всяка нейна прищявка и открито ме мразеше. Катрин намираше това за много забавно.
— Да, така че — продължи Бенчли — тя е оставила на Роза Винчети сто и петдесет хиляди долара.
Тази новина изкара Джон от кожата му. Вече съжаляваше защо не бе накарал Мънк да убие и икономката. Мразеше тази вещица, която се преструваше на светица, с нейните ястребови очи. С такова удоволствие я беше уволнил. А ето че и тя щеше да получи част от парите.
— Всеки цент от тези пари е мой — извика той. — Ще се боря за тях и ще ги получа, надуто копеле.