— Зараснал е добре — съобщи той. — Но можеше да стане лошо, ако се бяха получили усложнения. Не трябваше да заминавате за Бостън толкова скоро след операцията. Беше глупаво от ваша страна.
Купър седна на високия стол до кушетката за прегледи.
— Честно казано, не очаквах усложнения. Майк се е справила отлично с операцията. Както винаги. Борави със скалпела не по-зле от мен, а това е наистина голяма похвала. Прави едни от най-добрите разрези в страната — добави той. — Имали сте голям късмет, че ви е забелязала. Предложих й място в моя екип, дори й намекнах, че може да ми стане съдружник. Толкова е талантлива — натърти той. — Когато ми отказа, я насърчих да се заеме с втора специализация, но тя не пожела. Прекалено е упорита в намерението да пропилее таланта си.
— Как така? — попита Тео, докато закопчаваше ризата си.
— Като остава да практикува в провинцията — каза Купър. — И там ще оперира по малко, но дотам. Направо си похабява таланта.
— Хората в Боуън навярно не възприемат нещата по този начин.
— Е, те се нуждаят от още един лекар, за това няма спор, но…
— … но какво?
Купър си играеше с капака на един буркан с тампони. Рязко го затвори и се изправи.
— Боуън не е приятното малко градче, каквото тя го представя — каза той. — Говорих с нея по телефона тази сутрин за един пациент, който ми беше изпратила, и тя ми каза, че е имало обир в клиниката й. Всичко било преобърнато и разпиляно.
— Кога е станало това?
— Снощи. Полицаите разследват, но Майк ми каза, че засега не са открили нищо. Знаете ли какво мисля?
— Какво?
— Направили са го младежи, търсели са наркотици. Когато не са намерили това, което им е трябвало, са попилели всичко.
— Може би — каза Тео.
— Майк не държи наркотици в клиниката си. Никой от нас не го прави. Пациентите, които се нуждаят от такива лекарства, трябва да бъдат в болница. Срамота — добави той. — Тя положи толкова труд, за да тръгне клиниката, беше толкова щастлива и развълнувана, че се прибира у дома. — Лекарят замълча и поклати глава. — Тревожа се за нея. Искам да кажа… ако не е било вандалска постъпка, може би някой не желае тя да се върне в Боуън.
— Тръгнал съм към Боуън на риболов с баща й — каза Тео.
— Значи можете да ми направите една услуга. Приготвил съм още един кашон с консумативи за клиниката й и се канех да й го изпратя. Ще можете ли вие да го закарате, а докато сте там, защо не проверите и тази история с обира. Може да преувеличавам, но…
— … но какво?
— Стори ми се уплашена. Не каза нищо, но го усетих. Останах с впечатлението, че има нещо, което премълчава. Майк не се плаши лесно, но ми изглеждаше разстроена, докато разговаряхме.
След няколко минути Тео напусна кабинета на лекаря с голям кашон медицински консумативи. Вече бе напуснал хотела, а куфарът и въдицата го чакаха в багажника на взетата под наем кола.
На небето нямаше дори нито едно облаче, денят бе слънчев и топъл, чудесен ден за пътуване в провинцията.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше ранен следобед и Камерън, Престън и Джон очакваха с нетърпение пристигането на Далас. Чакаха в библиотеката на Джон вече час и се изнервяха все повече и повече.
Далас закъсняваше както обикновено.
— Къде, по дяволите, беше? — попита Камерън веднага щом Далас влезе в библиотеката с изтощен и измъчен вид, също като останалите. — Чакаме те от часове.
— Скъсах се от бързане — сопна се Далас. — И не съм в настроение за кавги, Камерън, така че успокой топката.
— Трябва ли да си приготвяме багажа и да напускаме страната? — попита Престън. — Да очакваме ли ченгетата да почукат на вратите ни?
— Боже, не говори такива неща. — Камерън плувна в студена пот.
— Мисля, че още не се налага да започнем да си стягаме багажа — каза Далас.
— Намери ли копията от нашите файлове? — попита Престън нетърпеливо.
— Не. Не ги намерих… засега. Открих коя куриерска фирма използват от адвокатската кантора на Катрин и отидох там. За щастие още не бяха изпратили потвърждението за получената пратка, така че си направих копие. Веднага се обадих на Мънк и той потегли незабавно. Катрин е изпратила информацията на една своя роднина — доктор Мишел Ренърд, в Боуън, Луизиана.
— Нещо не разбирам. Защо Катрин е изчакала до смъртта си, за да изпрати документите на някаква си роднина, вместо да ги предаде на федералните в секундата, когато ги е намерила? — попита Камерън.
Джон му отговори.
— Знам защо го е направила. Катрин бе фанатичка на темата „бракът е за цял живот“. Тя никога не би ме предала. Искала е да използва тайната ми, за да ме принуди да се държа добре с нея. Последните два-три месеца сигурно си е мислела, че се завръщам при семейството. Държах се толкова мило с нея. Но Катрин беше отмъстителна. Независимо колко добре съм се държал с нея, е искала да ме изпрати в затвора след смъртта си. Макар че никога не бих предположил, че ще изпрати документите на това семейство, от което на практика се бе отрекла.