Мишел се усмихна.
— За колко време?
— Не дразни баща си. Просто мисля, че Тео може да помогне.
— С удоволствие ще огледам клиниката — предложи Тео.
— Добре. Майк може да те закара там още сега, а довечера можеш да отседнеш при мен или при Майк — каза Джейк и хвърли заговорнически поглед на Тео. — И двамата имаме свободни стаи. Няма да ти позволя да отидеш в мотел. Ти си ми партньор за турнира, така че си мой гост и можеш да се храниш тук безплатно.
— Не е необходимо. — Каза го толкова бързо, че Мишел се разсмя.
— Не мисля, че Тео хареса как готвиш.
Тя отново му се усмихна. Тази невероятна усмивка. В какво, по дяволите, се забъркваше? Риболовният излет нещо се усложняваше.
— Съвсем забравих — каза Тео. — Купър ви изпрати още един кашон с разни неща за клиниката. В багажника на колата ми са.
— Много е мил.
— Той я ухажва по този начин, точно това прави.
— Татко, той е женен мъж.
— Ухажва те, за да отидеш да работиш при него и да се преместиш в големия град. Това имах предвид.
Силно тропане по вратата прекъсна разговора им. Всички се обърнаха, а вратата се отвори по-широко и един тийнейджър подаде глава вътре. Изглеждаше огромен. Имаше модерна прическа и навярно тежеше над сто и двайсет килограма.
— Господин Ренърд? — извика той несигурно. — Виждам, че барът не работи, но може ли да вляза за малко?
Джейк позна момчето. Казваше се Елиът и бе най-големият от синовете на Даръл Уотърсън. Даръл и Чери имаха осем момчета, всички здрави и яки, но семейството бе доста затруднено финансово, особено след като Даръл пострада при злополука във фабриката. Сега по-големите момчета работеха по малко, за да помагат в изхранването на семейството, докато Даръл се оправеше.
— Елиът, знаеш правилата. Щом си непълнолетен, кракът ти не бива да стъпва в бара, независимо по кое време — през деня или вечер. Не искаш да си загубя лиценза за продажба на алкохол, нали?
— Не, сър, разбира се, че не искам.
— Работа ли си търсиш?
— Не, сър. Имам си хубава работа в Сейнт Клеър, разтоварвам кашони в една фирма всеки уикенд. Ние просто се чудехме колко време…
— Кои по-точно сте вие? — попита Джейк.
— Някои от момчетата.
— И те ли са непълнолетни?
— Да, сър, мисля, че са и момичетата също, но те…
— Затвори вратата след себе си, синко. Така влизат мухи. И предай много поздрави на приятелите си. Кажи на Даръл, че ще намина в неделя да го видя.
Елиът гледаше объркан.
— Да, сър, непременно, но…
— Хайде, тръгвай.
— Татко, не мислиш ли, че трябва да разбереш за какво те търсят? — попита Мишел.
Тео тръгна към вратата.
— Може би някой от тях знае нещо за станалото в клиниката ти. Трябва да поговорим с тях.
— Май прибързах — призна си Джейк. — Някой да не се е наранил, Елиът? Майк, може би трябва да отидеш да видиш.
Елиът трескаво въртеше глава.
— Не е нищо такова — каза той. — Никой не е пострадал. — Той се обърна, облегна се на вратата и извика: — Ей, момчета, той носи пистолет. Готино, а?
Момчето се извърна точно когато Мишел тръгна към него. То погледна бързо краката й и отмести поглед.
— Не, госпожо, тоест не, доктор Майк, никой не е дошъл при вас. Е, всички ви харесваме… не, исках да кажа друго. Просто казвам че никой не е болен или нещо такова. Честна дума.
Елиът се изчерви силно. Очевидно не бе по силите му да говори свързано в присъствието на красива жена. Тео искрено му съчувстваше.
— Знаеш ли нещо за случилото се в клиниката? — попита тя.
— Не, госпожо, не знам, а разпитах наоколо, точно както ми заръча татко ви. Никой не знае нищо, а това е малко странно, защото обикновено, ако някой направи такова нещо, ще иска да се похвали. Нали се сещате. А сега никой не се хвали. Никой не знае нищо. Честна дума.
— Тогава защо си дошъл тук, Елиът?
Той не можеше да спре да зяпа Мишел, но все пак успя да посочи Тео.
— Ъъъ… ние просто се надявахме… ъъъ, ако той няма нищо против… може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.
Мишел беше сигурна, че не е чула правилно.
— Какво каза току-що?
— Може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.
Тя примигна.
— Треньорът?
Тео мълчеше вцепенено. Откъде, за бога, му бе хрумнало на Елиът, че… В следващия момент се сети и се разсмя.