— Да и ще отида. А сега може ли да се отправим към студените напитки?
Тя кимна, затвори вратата и тръгна към колата.
— Купър каза, че си му се сторила притеснена по телефона.
— Бях изплашена… толкова изплашена, че се стрясках и от сянката си. — Тя спря и се усмихна. — Въображението ми прави номера.
— Какви?
— Снощи ми се стори, че има някой вкъщи… докато спях. Чух шум, станах и обиколих цялата къща, но нямаше никой, проверих дори под леглото си. Може да е бил Джон-Пол, той се отбива в странни часове.
— Но не е бил брат ти?
— Не знам със сигурност. Може да си е тръгнал, преди да стана. А може да съм сънувала кошмар или къщата да си издава разни звуци. Даже си помислих, че някой с седял на бюрото ми. То е в библиотеката, до дневната — обясни тя.
— Защо мислиш така?
— Телефонът винаги стои в десния ъгъл на бюрото… това си е една от маниите ми — че по средата на бюрото не трябва да има нищо, за да не ми пречи като работя, но когато слязох долу тази сутрин, първото, което забелязах, беше телефонът. Беше преместен.
— Нещо друго?
— Имам усещането, че някой ме следи. — Тя поклати глава да прогони абсурдната идея. — И това ако не е параноя.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тео не се съгласи, че това е параноя и не се засмя. Докато пътуваха към дома й, изражението му бе съвсем неразгадаемо.
— Това ли е? — попита той и кимна към къщата на завоя.
— Да. — Беше се разсеяла за момент. — Единствената къща на улицата.
Той се ухили.
— За твоя информация, това не е улица, а черен път.
— По стандартите на Боуън е улица.
Мястото бе невероятно красиво. Десетина дървета ограждаха малък двор. Дървената къща имаше широка веранда и три мансардни стаи, чиито прозорчета се издаваха от покрива. На стотина метра зад къщата проблясваше водата. Когато спря пред входната врата, Тео видя и други дървета зад къщата.
— Има ли много змии наоколо?
— Намират се.
— А в къщата?
— Не.
Той въздъхна облечено.
— Мразя змиите.
— Не познавам много хора, които да ги обичат.
Той кимна и я последва по пътеката към стъпалата на мансардата. Забеляза, че Мишел има слабост към цветята. На всички прозорци имаше сандъчета с цветя, а по верандата цветята се разполагаха в големи глинени саксии, обвити с бръшлян.
Мишел отключи вратата и влезе първа. Тео остави чантата си в антрето до една старинна ракла и се огледа. По вида на къщата си личеше, че е била грижливо ремонтирана. Дървеният под бе лакиран и блестеше с мек блясък, а стените бяха боядисани в бледожълто. Тео усети мириса на лак. Подпря въдицата си на стената и затвори вратата зад себе си. Когато сложи резето, забеляза колко слабо е закрепено то. Отвори вратата отново, наведе се и огледа ключалката отблизо, търсейки следи от взлом. Нямаше видими драскотини, но Мишел трябваше да я подмени незабавно.
Пристъпи напред в антрето. Вляво имаше малка трапезария с маса и столове от тъмен махагон и красиво изработен бюфет до стената срещу прозорците. Килимът бе цветното петно в стаята. Беше яркочервен с шарки в жълто и черно.
Вдясно от входа бе дневната. Меко бежово канапе и два фотьойла бяха разположени срещу камината. Пред канапето имаше друг цветен килим и сандък, служещ за масичка, върху който бяха струпани книги. В дъното на дневната имаше остъклена врата, зад която се виждаше бюро.
— Къщата всъщност е един голям квадрат — обясни Мишел. — Можеш да минеш от трапезарията в кухнята, да прекосиш задния коридор и да влезеш в кабинета ми, а оттам през портала да се озовеш в дневната. Не е нужно да се връщаш назад, където и да отиваш, и това ми харесва.
— Къде са спалните?
— Стълбището е до задния вход, точно до мокрото помещение. Горе има две спални. Големи са, но подовете и стените им още не са пребоядисани. Ремонтирам къщата стая по стая. Ще трябва да използваме една и съща баня, ако не възразяваш. Или можеш да използваш банята на долния етаж, но в нея има пералня и сушилня. Когато завърша ремонта, ще има две отделни бани.
Къщата на Мишел бе обзаведена семпло, но с вкус. Имаше изчистени и изящни линии. По подобие на жената, която живее тук, помисли Тео.
— Това „Мейтлънд-Смит“ ли е? — попита той, като влезе в трапезарията, за да огледа масата отблизо.
— Познаваш марките на мебелите?
— Да. Мога да оценя добрата изработка. Е, познах ли?
— Не, не е „Мейтлънд-Смит“. Това е „Джон-Пол“. Тео не разпозна името в първия момент, после осъзна какво му казва — че брат й е изработил мебелите.
— Няма начин брат ти да е направил това.
— Но е факт.
— Мишел, това е произведение на изкуството.