Той нежно поглади масата, сякаш галеше бебе. Мишел го гледаше доволна, че той оценява майсторството на брат й.
Махагонът бе гладък като полиран мрамор.
— Невероятно — прошепна Тео. — Виж тези линии.
Той се наведе, за да погледне масата отдолу. Краката бяха изящно извити, а сглобките бяха удивителни. Масата бе съвършена. Всяка линия бе съвършена.
— При кого се е учил?
— Той е самоук.
— Невъзможно.
Тео продължаваше да оглежда мебелите. Изправи се и вдигна един от столовете. Обърна го наопаки и подсвирна. Нито един гвоздей или болт.
— Боже мой, бих дал всичко да мога да изработя нещо такова. Ако се полагат подходящите грижи, този стол ще издържи векове.
— Занимаваш се с дърводелство? — Тя не знаеше защо, но мисълта, че Тео прави нещо с ръцете си, я изненада. Струваше й се в противоречие с това, което знаеше за него.
Той я погледна и забеляза изненадата й.
— Какво?
— Нямаш вид на човек, който работи с ръцете си.
— Така ли? А на какъв човек имам вид?
Тя сви рамене.
— На човек от Уолстрийт… костюми, шити по поръчка… прислуга. Въобще, момче от големия град.
Той повдигна едната си вежда.
— Грешиш. Правя някои неща особено добре с ръцете си. — Усмихна се закачливо и добави: — Искаш ли препоръки?
Сексуалният намек не й убягна.
— Трябва ли да заключа спалнята си довечера?
Изражението му веднага стана сериозно.
— Не, никога не бих се възползвал от това. Пък и…
— Да?
Той й намигна.
— Ако изиграя картите си както трябва, ти сама ще дойдеш при мен.
— С всички жени ли, с които се запознаваш, си толкова дързък, господин Бюканън?
Той се засмя.
— Не знам защо става така, Мишел. Ти изкарваш на показ най-лошото в мен.
Тя направи гримаса.
— Честна дума. Наистина обичам да майсторя нещо с ръцете си. Обичам да изработвам разни неща… или поне по-рано го правех. Но признавам, че не съм особено добър.
— Какво си изработил?
— Последното нещо, с което се занимавах, бе една двуетажна къщичка за птици. Направих я преди четири години, но беше пълен провал. Птиците не се доближават до нея. Умирам от глад, Мишел. Какво ще кажеш да те изведа на вечеря?
— Предпочитам да не излизам тази вечер. Ако нямаш нищо против. Ти си ми гост…
— Независимо дали ти харесва или не.
— Всъщност е приятно някой от Министерството на правосъдието да е под моя покрив. Ще държиш вълците настрана.
— Но все пак ще заключиш спалнята си, нали?
Беше странно, че може да си бъбри с толкова привлекателен мъж. И забавно, помисли си Мишел. Почти не й бе оставало време за такива неща, докато следваше и караше специализацията си. Тогава можеше да мисли единствено за това как да подремне малко. Закачките определено не бяха част от програмата й.
— Истината е, че не се налага да заключвам вратата си — каза му тя. — Ела с мен. Ще ти покажа къде ще спиш и можеш да се преоблечеш, докато аз тършувам из хладилника.
Тео взе чантата си и я последва през трапезарията в кухнята. Тя бе светла, весела провинциална кухня, два пъти по-голяма от трапезарията. В стаята за закуска имаше стара дъбова маса и четири изпръскани с боя сгъваеми стола. Имаше три двойни прозореца над старата емайлирана мивка, които гледаха към верандата и задния двор. Дворът бе дълъг и тесен и в далечината се виждаше кей, вдаден в тъмната вода. Алуминиева лодка бе завързана на една от каменните колони на кея.
— Ловиш ли риба от този кей?
— Понякога. Но предпочитам кея на татко. Там улавям повече риба.
В задния коридор имаше три врати. Едната водеше към верандата, другата към прясно боядисана баня, а третата към гаража.
— На горната площадка има още една баня. Твоята спалня е отляво.
Тео не тръгна веднага да се качва. Той пусна чантата си на пода, провери бравата на задната врата и поклати глава, защото и десетгодишно дете би могло да я отвори. После огледа прозорците на първия етаж. Когато се върна в кухнята, каза:
— Всеки би могъл да се прехвърли през прозорците. Нито един от тях не бе заключен.
— Знам — призна Мишел. — Вече ще внимавам.
— Не искам да те плаша, но като видях клиниката…
— Имаш ли нещо против да изчакаш с този разговор? Нека първо да вечеряме. Имах тежък ден.
Тя се обърна и отиде при хладилника. Чу как стълбите скърцат, докато Тео се качваше по тях. Старото легло с желязна рамка имаше дюшек на буци и не бе достатъчно дълго. Мишел предположи, че краката на Тео ще висят извън леглото, но беше сигурна, че той няма да каже и дума за тези неудобства, защото беше джентълмен.
Бостънският му акцент много й харесваше. Тази мисъл й хрумна внезапно, докато трупаше зеленчуците върху кухненския плот и Мишел веднага я прогони. Да, Бостън. На другия край на света. Въздъхна. Тео бе дошъл да полови риба и да се отблагодари за услугата, каза си тя. Щеше да й помогне да се оправи с този неприятен инцидент с клиниката, а после щеше да се прибере в Бостън.