Тя отгатна по тона му, че предпочита да сменят темата. Но тя не любопитстваше. Ако са му трябвали четири години да си признае истината, може би беше време да я изрече цялата.
— Самоубийство ли беше?
— И да, и не. — Той й подаде следващата купа. — Не мисля, че е искала да се самоубие. Поне не го е планирала. Беше тръгнала към смъртта по заобиколния път.
— Тоест?
— Алкохол и наркотици.
Мишел замълча и изчака той да продължи.
— Смесваше алкохола с всякакви хапчета и бог знае какво още влизаше в тялото й. Смъртоносна комбинация. Беше неконтролируема зад волана. Излетя с колата от един мост в залива. Ужасен край, не мислиш ли? — Не изчака отговора й. — Съмнявам се дали изобщо е осъзнала какво става с нея и благодаря на бога, че е била сама в колата.
Тя мобилизира цялата си воля, за да не реагира на казаното. Тео бе горд човек и Мишел знаеше, че ако прояви съчувствие или състрадание, той ще се затвори, а тя не искаше това.
— Приятелите ти и семейството ти… някой от тях знае ли какво се е случило всъщност?
— Не. Бях сигурен, че Ник е отгатнал нещо, но той никога не отвори дума.
— Може би е очаквал ти да започнеш разговора.
— Да, може би.
Мишел не знаеше докъде може да продължи. Облегна се на мивката, сгъна грижливо кърпата и попита:
— Виниш себе си за станалото ли?
Той сви рамене, сякаш въпросът бе маловажен.
— Примирих се с това, което се случи. То със сигурност ме убеди, че не съм подходящ за брак. Поставях всичко останало преди брака си. Трябваше да й обръщам повече внимание, безспорно. Бях толкова зает с работата си, работех по двайсет часа на ден, че не забелязвах какво става вкъщи. По дяволите, знаех, че пие, но не осъзнавах, че пиенето й се е превърнало в проблем. Мисля, че на това му викат „да си заровиш главата в пясъка“.
— Тя е направила този избор. Знам, че ще прозвучи жестоко, но ти не си наливал алкохола и хапчетата в гърлото й. Тя го е правила.
— Бракът е партньорство. Аз не изпълних моята страна от сделката. Тя беше… крехка. Да, крехка. Имаше нужда от помощ, но аз бях сляп и не забелязвах. Може би не съм искал да забележа.
— Мисля, че е добре, че ти най-после можеш да говориш за случилото се. Може би така ще се освободиш.
— От какво да се освободя?
— От гнева и от болката, от вината.
— Не ми се прави на психиатър. — Той й подаде една голяма лъжица, после изпразни водата от мивката. — Готово, свърших. Имаш ли още въпроси, или можем да сменим темата?
Тя искаше да го попита дали е обичал жена си, но не посмя. Бяха стигнали до границата, която той бе поставил.
— Добре, да сменим темата. Вечерята свърши.
— И?
— Помолих те да изчакаш, докато вечеряме. А сега искам да ми кажеш какво мислиш за тая вандалщина в клиниката ми.
— Добре — съгласи се той. — Ей сега се връщам. — Той излезе от кухнята и тръгна към стълбите.
— Къде отиваш? — извика тя след него.
— Ще донеса лаптопа си долу в библиотеката. Трябва да го включа и да проверя електронната си поща. — Той спря на най-горното стъпало и я погледна. — Надявам се да разполагам с някои отговори. После ще поговорим.
Мишел се върна в кухнята и изми плотовете. После изгаси лампите и се качи горе. Застана на вратата на спалнята за гости.
— Ще си взема душ. Имах дълъг ден.
Той стоеше надвесен над леглото и отключваше куфарчето си. Вече бе изпразнил пътната си чанта. Дрехите му бяха сгънати върху скрина.
В стаята цареше бъркотия. Пред прозорците имаше струпани кашони. Мишел не бе чистила с прахосмукачка пода и бе сигурна, че в ъглите има паяжини.
— Използвам тази стая за склад — каза тя. — А и това старо легло ще ти бъде много неудобно.
— Мислиш ли?
— Ти си по-дълъг от него, а матракът е целият на буци.
— Не се тревожи. Мога да спя навсякъде.
— Все пак се чувствам виновна. Мисля, че можеш да спиш на моето легло. То е двойно.
— Охо?
Той се изправи и изгледа Мишел многозначително. Мишел веднага разгада погледа му. Беше гледала достатъчно филми и познаваше достатъчно мъже, за да сбърка това изражение. Тео докарваше специалния поглед по-секси от Мел Гибсън, а тя адски си падаше по Мел.
— Стига! — нареди му тя и се засмя. — Спри веднага!
Той повдигна едната си вежда. О, боже, сега пък се правеше на Кари Грант.
— Какво да спра? — попита той невинно.
Какво можеше да му каже? Спри да ме гледаш, сякаш съм ти предложила да се разсъблечеш и да правиш див, страстен секс с мен?
— Няма значение. Е, искаш ли?
— Да спя в леглото ти? Страхотна покана.
— Моля?
— Искаш да спим в едно легло?
О, боже, точно това искаше тя. От колко време не бе спала с мъж? Не помнеше. Сигурно защото връзката бе завършила катастрофално и тя я бе изхвърлила от паметта си.