Тео се облегна на стола си и хвърли поглед към открехнатата врата.
— Добре ли си? Нещо си зачервена?
Нищо не убягваше от погледа му.
— Просто съм изморена.
— В колко часа стана тази сутрин?
— В четири или пет.
Той дописа нещо на компютъра си.
— Ще го оставя включен — каза той. После се изправи, протегна се и разкърши рамене.
Напомняше й на голяма котка.
— Как така си носиш лаптопа? Да си проверяваш електронната поща, докато ловиш риба ли?
— Той ми е като мобилния телефон. Никъде не тръгвам без него. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря, но ти си вземи каквото искаш.
Тео отиде в кухнята, взе си диетична кола от хладилника, после претърси килера. Намери една неотворена кутия бисквити с намалено съдържание на мазнини и я отнесе в дневната.
Седна на големия фотьойл, изрита обувките си и вдигна крака на табуретката. Остави колата си върху една картонена кутия наблизо, вдигна бисквитите и попита:
— Искаш ли от тези?
— Току-що си измих зъбите. Ти никога ли не се засищаш?
— Не и с такива храни.
Той отвори кутията и започна да унищожава бисквитите.
— Обадих се на няколко приятели и хванах двама трима стажанти да направят някои проучвания. Задачата не е трудна, така че се надявам да ми пратят информацията с електронната поща още тази вечер и до утре всичко да е готово.
— От министерството те карат да работиш и през отпуска?
— Не, работих по случая със захарната фабрика.
Тя се надигна.
— Така ли? Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш на Даръл и семейството му?
— Ще опитам. Ти какво знаеш за братята Карсън?
— Не много — призна тя. — Трябва да поговориш за тях с татко. Той ги познава от години. Ще може да отговори на въпросите ти. Градчето е малко, така че всичко се разчува. Всеки знае всичко за другите.
— Обаче никой не знае за нападението на клиниката — отбеляза той. — Обмислих нещата и не вярвам, че е дело на някакви младежи.
— А какво мислиш?
— Мисля, че е дело на един човек. Може да греша, но не ми се вярва. Имаше модел.
— Не разбирам. Какво значи модел?
— Имаше порядък в хаоса. Влязъл е през задната врата…
— Но прозорецът на приемната беше счупен.
— Счупил го е, докато е бил вътре. Това бе лесно за разгадаване. Парченцата стъкло го доказваха.
— Какво друго?
— Аз не съм специалист по такива разследвания. Работя за прокуратурата. Но ако са били младежи, които са търсили наркотици, както предполагат баща ти и твоят приятел Бен Нелсън, защо стаите за прегледи са почти невредими?
— Витрините и ключалките на шкафчетата бяха счупени.
— Да, но иглите и празните кочани с рецепти си стояха. Ами картоните, Мишел? Защо ще си губят времето да ровят из кутиите с картони?
— Може би просто са вадели всичко наред?
— Не ми се стори като случай на вандализъм. Младежите, които биха направили подобно нещо… те си носят собствени материали.
— Какво искаш да кажеш?
— Спрейовете. Човекът, който е направил това, е използвал твоите флакони, за да нашари стаите. Това ме кара да си мисля, че не е дошъл подготвен да къса и цапа. И чувалите с боклук — сякаш някой бе търсил нещо в тях. Нямаше драскотини по ключалката на задната врата, което ми подсказва, че е имал необходимите инструменти и е знаел как да ги използва.
— Като професионалист?
Той не отговори.
— Ноа ще пристигне утре. Ако нямаш нищо против, искам да не пипаш нищо в клиниката, докато той не я огледа.
— Но само утре?
— Да.
— Добре — съгласи се тя. Приятелките й щяха да пристигнат, за да й помогнат на следващия ден. Можеше да почака дотогава. — Ноа какво работи?
Той не й отговори конкретно, само каза:
— От ФБР е. — Без повече обяснения.
— ФБР? — Тя не можа да скрие уплахата си. — Значи мислиш, че…
Той я прекъсна.
— Не си прави прибързани заключения. Ноа е приятел на семейството ми и си помислих, че ще е добра идея да го повикам да огледа клиниката. Да ми каже мнението си. Освен това е наблизо, в Билокси и много обича да ходи за риба. Ден-два в Боуън ще са като кратка ваканция за него.
— Оценявам помощта му… и твоята също, но се чудя дали не правим от мухата слон. Може да е било съвсем случайно нападение.
— Не вярваш на това, признай си.
Тя разтри слепоочията си.
— Не, май не вярвам. Не мисля, че и Бен вярва, че са го направили младежи — призна тя. — Той обиколи клиниката с мен и двамата забелязахме, че край прозореца нямаше никакви отпечатъци от стъпки. Тревата беше още мокра. Предната нощ валя силен дъжд. Би трябвало да има следи от стъпки.