— Тогава защо спори с мен откъде са влезли?
Тя сви рамене.
— Сигурно защото ми се иска всичко да е просто и лесно. Знаеш ли каква бе първата мисъл, която ми хрумна, когато видях кабинета си?
— Каква?
— Че някой ме мрази много силно. И това ме плаши. Постоянно си блъскам главата кой може да е, но честно казано, съвсем отскоро съм в града и нямам врагове. Дай ми два-три месеца и тогава ще имам списък с врагове по-дълъг от ръката ми.
— Съмнявам се — каза той. — Човекът, който е бил в кабинета ти, е загубил напълно контрол над себе си. Ноа сигурно ще ни подскаже някои идеи.
Той лапна нова бисквита. Без малко сирене или фъстъчено масло бисквитите бяха съвсем безвкусни, но той все пак ги ядеше.
— Хората като Ноа ловят престъпниците и ги пращат в затвора.
— Нещо такова.
— Ти поне не се тревожиш, че някой иска да те застреля.
— Точно така.
Бързото му съгласие бе лъжа, разбира се. Бяха стреляли по него, бяха го ритали, хапали, били, плюли, докато си вършеше работата. Дори бяха пращали наемен убиец по петите му — два пъти, доколкото си спомняше — а когато се зае със семейството на Леон, получаваше заплахи ежедневно.
— Имам една теория — каза тя.
— Да я чуем. — Той ровеше по дъното на кутията, търсейки последното парченце от безвкусните бисквити.
— Един от пациентите на доктор Робинсън се опитваше да открадне картона си.
— Защо?
— Не знам. Мислех, че може да е заради някаква заразна болест или изобщо заради някаква диагноза — не е искал застрахователната компания или семейството му да научат и е решил да открадне картона си. Знам, че това е доста отвлечено, но не измислих никакво друго обяснение за скъсаните картони.
— Доктор Робинсън даде ли ти списък на пациентите си?
— Да. Имаше разпечатка на имената, беше поставена в един кафяв плик, закрепен за една от кутиите. Не е имал много пациенти предвид времето, което е прекарал тук. Доколкото съм чувала, доктор Робинсън се е нуждаел от няколко урока по тактичност. Обиждал пациентите си.
— Поради което те не са били многобройни.
— Точно така.
— След като Ноа огледа клиниката и ни каже какво мисли, ще сравниш картоните с имената от списъка, за да провериш дали някой картон липсва.
— Стига списъкът да е оцелял.
Тео кимна.
— Мисля също така, че трябва да се обадиш на Робинсън и да го попиташ дали е имал някакви по-трудни пациенти. Знаеш как да попиташ.
— Да, добре. Сигурно си пази и копие от списъка на пациентите, в случай че ни потрябва.
Той забеляза, че тя разтрива врата си.
— Главоболие ли имаш?
— Леко.
— Май бих могъл да ти помогна.
Той стана и се премести на дивана до нея. Постави една възглавница на пода между краката си и й каза да седне там, за да разтрие врата й.
Предложението бе неустоимо. Тя се настани между коленете му и опъна крака. Той постави ръце на раменете й, но бързо ги дръпна.
— Свали си халата.
Тя разкопча копчетата, развърза колана и изхлузи халата.
— Сега си свали и горнището на пижамата.
— Добър опит.
Той се ухили.
— Добре, тогава разкопчей горните копчета.
Тя разкопча три копчета, за да може той да стигне до кожата й. Прекалено късно осъзна какво прави. Големите му топли ръце докосваха голата й кожа и — о, боже! — бе много приятно.
— Кожата ти е мека.
Тя затвори очи. Трябваше да го накара да спре. Колко безразсъдно бе това! Тео бе причината да се чувства толкова напрегната, а сега положението ставаше още по-нетърпимо. Да, определено трябваше да го накара да спре. Вместо това наведе глава настрани, за да може да разтрие схванатия й врат.
— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за пръв път?
— Че съм неустоима? — подразни го тя. — Толкова неустоима, че трябваше да повърнеш отгоре ми.
— Никога няма да спреш да ми напомняш това, нали?
— Вероятно не.
— Не бях на себе си от болка — напомни й той. — Но не за това ти говорех. След операцията, когато дойде в стаята ми и започна да ми разказваш за Боуън, за клиниката и хората, които живеят тук… знаеш ли какво си помислих?
— Че искаш да спра да говоря, за да можеш да поспиш?
Той дръпна леко косата й.
— Говоря ти сериозно. Искам да ти кажа защо всъщност дойдох в Боуън.
Тонът на гласа му й подсказа, че не се шегува.
— Извинявай. Какво си мислеше?
— Че искам това, което ти имаш.
— Нима?
— Видях нещо вътре в теб, нещо което и аз имах, когато започвах живота си, но което съм загубил някъде през годините. Това не ме беше притеснявало, докато не срещнах теб. Ти ме накара да поискам отново да го намеря… ако е възможно.