— И какво е то?
— Страст.
Тя не разбра.
— Страст към работата?
— Страст да промениш нещо.
Мишел замълча за момент.
— Не искам да променям света, Тео. Само се надявам да знача нещо в малкото ъгълче, в което живея. — Мишел застана на колене и се обърна към него. — Ти не мислиш ли, че значиш нещо? — попита тя удивена.
— Да, разбира се, че знача нещо — каза той съвсем делово. — Просто съм загубил ентусиазма си за работа. Не съм сигурен какво не ми е наред. Мъжете, които изпращам в затвора… те са като гризачи. Затваряме един, на негово място се появяват трима. Това е потискащо.
— Мисля, че си прегорял. Работил си твърде много след смъртта на жена си. Не си, си оставил време за развлечения.
— Откъде знаеш?
— Ти ми каза, че обичаш да майсториш нещо с ръцете си, но каза също, че не си имал време за хобито си през последните четири години. С други думи след смъртта на жена си.
Тя усети, че той иска да я прекъсне, така че бързо добави:
— Същото се отнася и за риболова. Каза ми, че навремето често си ходел за риба, но думите ти прозвучаха така, сякаш това е било в някакъв минал живот. Достатъчно дълго си се наказвал, Тео. Трябва да се освободиш.
Инстинктивната му реакция бе да й каже, че не е дошъл в Боуън на психоанализа и че иска тя да го остави на мира. Беше уцелила прекалено близо до болното място… но всъщност му беше казала нещо, което той вече знаеше. През последните четири години той бързаше с всички сили, само и само да не му остане време да мисли за това, че не бе успял да спаси жена си. Вината го измъчваше от толкова време. Беше го лишила от енергия, от ентусиазъм, от страст.
— Имаш нужда да се отпуснеш и една две седмици да се носиш по течението.
— Това предписание на лекаря ли е?
— Да. Ще се почувстваш съживен. Обещавам ти.
Тя се тревожеше за него. Виждаше го в очите й. Боже, колко бе сладка. И какво щеше да прави той? Започваше да я харесва много повече, отколкото бе очаквал.
— И ако решиш да се върнеш в Бостън, ще гледаш на живота по съвсем нов начин.
— Ако се върна?
— Имах предвид, когато се върнеш — поправи се тя.
В интерес на истината не искаше да мисли за Бостън или работата си, или бъдещето, или каквото и да било друго и това бе съвсем нетипично за него. Той обичаше да планира всичко, открай време бе такъв, а сега не искаше да прави никакви планове. Искаше да прави точно това, което му предлагаше Мишел. Да се отпусне по течението.
— Странно — каза той.
— Кое?
— Ти… аз. Сякаш съдбата ни събра.
Тя се усмихна.
— Ти си пълен с противоречия, Тео. Адвокат с романтична душа. Кой би повярвал, че това е възможно?
Тео реши да разсее напрежението. Беше толкова лесно и забавно да дразни Мишел, а и тя не оставаше назад. Харесваше му да я смущава. Важната докторка лесно се изчервяваше.
— Знаеш ли какво още си помислих, когато те видях? — попита той със закачлива усмивка.
— Не, какво? — попита тя подозрително.
— Че си секси. Много секси.
— О! — Прозвуча като въздишка.
— Какво „О!“?
О, боже!
— Заради торбестия зелен гащеризон, нали? Униформата на хирурзите е много възбуждаща.
— Онази готина маска скриваше най-хубавото в теб.
— Луничките ми?
— Не, устата ти.
О, боже! О, боже! Тео определено знаеше как да флиртува. Можеше да я накара да потръпне от болка и да се задъха от възбуда едновременно.
Тя се усмихна сладко.
— Все още не си видял най-хубавото в мен.
Той повдигна вежда по онзи чудесен начин ала „Кари Грант“.
— Охо? — провлече той. — Сега вече възбуди любопитството ми. Ще ми кажеш ли кое е то?
— Не.
— Искаш да прекарам половината нощ в чудене ли?
Много й се искаше това да стане. Искаше й се и той да се поизмъчи така, както се измъчваше тя всеки път, когато той я поглеждаше. Мишел знаеше, че ще й бъде трудно да заспи тази нощ. Защо да страда от безсъние само тя? Каквото повикало, такова се обадило, помисли си тя. Изведнъж се почувства много доволна от себе си. Тео може и да беше майстор в сексуалните закачки, но тя най-после бе успяла да му отвърне. Не бе чак толкова задръстена.
Ако си играеш с мен, ще платиш за последствията.
— Искаш ли да се позабавляваме? — попита той.
Тя се засмя.
— Не.
— Ако си сигурна…
— Сигурна съм.
— Тогава най-добре си закопчей горнището.
Тя погледна пижамата си и изстена. Горнището й бе напълно разкопчано. По дяволите тези копринени копчета. Все се разкопчаваха. Гърдите й бяха покрити, но не съвсем. Ужасена, тя трескаво се закопча.
Лицето й бе пламнало от смущение, когато го погледна.