— Как по-точно? — попита тя предпазливо.
— По адрес на захарната фабрика.
Не й се вярваше, но всъщност се почувства леко разочарована.
— А? Да… да, разбира се. Мога ли да ти помогна?
— Естествено, но първо си изяж закуската. Всичко е готово. Обичам да готвя — добави той ентусиазирано, сякаш току-що бе осъзнал този факт. — Действа ми успокояващо.
Тя погледна масата и се засмя.
— Да отвориш кутия с корнфлейкс и да извадиш млякото от хладилника, не може да се нарече готвене.
— Направих и кафе — похвали се той.
— Което на прост език означава, че си натиснал едно копче. Аз бях заредила кафе машината снощи.
Той й предложи стол, подуши парфюма й и веднага пожела да се приближи още повече до нея, но вместо това се дръпна назад и се облегна на чешмата.
— Изглеждаш добре днес.
Тя придърпа края на тениската си.
— Не намираш ли, че тази блузка е твърде тясна?
— Защо мислиш, казах, че изглеждаш добре?
— Всеки път, когато я облека, веднага я свалям и обличам нещо друго. Сега са модерни такива — добави тя, сякаш се защитаваше. — Подари ми я приятелката ми, Мери-Ан и каза, че трябва да ми открива пъпа.
Той издърпа избелялата си синя тениска нагоре, докато му се показа пъпът.
— Ако модата е такава и аз се присъединявам.
— Ще се преоблека — каза тя, за да отвлече вниманието си от стегнатия му плосък корем. Тео бе в отвратително добра форма, което бе истинско чудо предвид количеството вредна храна, която поглъщаше.
— Харесва ми как си облечена — възпротиви се той.
— Не, ще се преоблека — каза тя отново. — Трудно ми е… да се чувствам удобно в кожата си напоследък.
— Какво имаш предвид?
— Прекарах толкова години в опити да не приличам на момиче.
Той помисли, че тя се шегува и се засмя.
— Така е — настоя тя. — Докато учех медицина, правех всичко възможно да омаловажа очевидния факт, че съм жена.
— Но защо? — попита той удивен.
— Деканът на единия от факултетите бе изключително предубеден срещу жените лекарки и правеше всичко възможно, за да вгорчи живота ни. Беше голям гадняр — добави Мишел. — Той и приятелите му ходеха да пият с момчетата от курса, като преди това засипваше момичетата с курсови работи и допълнителни задачи. Не ми тежеше, но не ми харесваше двойният стандарт. Ако някоя студентка се оплачеше, положението ставаше още по-лошо. Единствената алтернатива бе да отпадне, каквото всъщност бе желанието на декана. — Изведнъж се усмихна. — Една вечер, докато с няколко колежки се наливахме с маргарити, се досетихме какво е обяснението.
— И какво беше то?
— Ами че деканът се страхува от нас. Не забравяй, че в този момент бяхме изтощени и доста замаяни от текилата.
— А измислихте ли и някаква причина да се страхува от вас?
— Умовете ни. Той е знаел истината.
— Каква истина?
— Че жените са много по-умни. — Тя се засмя и добави: — Страхът и несигурността са били в основата на неговата предубеденост. Помня, че в онзи момент това прозрение ни се стори гениално. Не че не беше вярно, но ние бяхме твърде пияни, за да го оценим или признаем. Сега естествено си знам, че това е пълна глупост — не сме били нито повече, нито по-малко способни от мъжете лекари. Все пак това, че успяхме да му се надсмеем и да се почувстваме доволни от себе си, ни помогна много в онези трудни времена.
— Стажът ти също ли бе толкова труден?
— Не, стажът бе съвсем различен. С всички ни се отнасяха по един и същ стереотипен начин по двайсет часа на ден седем дни в седмицата. Нямаше значение, че съм жена. Трябваше само да умея да тичам бързо. Беше много тежко да издържиш физически — призна тя. — Научих се как да подремвам права за петнайсет минути. Имах късмета да се обучавам при един много способен хирург. Той беше отвратителен, но двамата се спогаждахме. Тогава почти не събличах униформата, изобщо не помислях за мода.
— Моята лекарка е жена.
— Без майтап.
— Да. Тя ми извади апендикса.
— Аз не съм твоя лекарка. Ако беше така, щях да те поставя на диета за ограничаване на мазнините и солта.
— Споменах ли, че не харесвам лекарката си и никога не спазвам съветите й? Що се отнася до дрехите, няма значение какво носиш, Мишел. Мъжете ще се заглеждат по теб, независимо с какво си облечена. Само се надявам братята Карсън да не се зазяпат през прозореца по теб, докато аз правя всичко възможно да им изкарам акъла от страх.
— Ще използваш такава тактика? Супер.
— Мислех, че ще одобриш.
— Какво искаш да кажеш с това, че ще зяпат през прозореца? Не може ли да вляза с теб?
— Съжалявам. Няма да ги видиш как се потят.
— Защо не?