— Защото не искам да чуеш това, което ще им кажа.
— Човек никога не знае. Може да се наложи да даваш показания срещу мен в съда.
— Какво точно си планирал да направиш?
Тео взе захарницата от плота и седна срещу Мишел.
— Почакай и ще видиш. — Той грабна кутията с корнфлейкс и си сипа доста щедро. — Повече ми харесва подсладеният корнфлейкс — отбеляза той, докато сипеше обилно захар.
Ставаше й зле, дори само като го гледаше.
— Имам чувалче захар в килера. Защо не си го вземеш и да си хапваш направо от него?
— Скъпа, сарказмът рано сутрин не е добре дошъл. Искаш ли кафе.
— Кафето аз го направих, не забравяй. Обикновено пия диетична кола за закуска.
Той се засмя.
— А критикуваш моите хранителни навици.
Тя си извади кутийка кола от хладилника, отвори я и отпи продължително.
— Не звъня ли някой на вратата сутринта?
— Изпратиха ми някои документи по куриер от Ню Орлиънс. Направо е удивително, че шофьорът намери къщата ти. Моите указания за адреса бяха доста мъгляви.
— Имаш офис в Ню Орлиънс?
— Имам приятели там. След като говорих с Даръл, се обадих на някои приятели в Бостън. Тъй като не съм запознат със законите в Луизиана, се наложи да използвам връзките си.
— Според мен, ако един работник пострада, докато е на работа, има право на трудово обезщетение.
— Има изключения.
— Какви?
— Ако работникът е направил нещо, с което да причини инцидента, например, ако е отишъл на работа пиян, може да му откажат обезщетението.
— Или ако е използвал машина, за която е знаел, че е неизправна?
— Този аргумент ще използват братята Карсън.
— Но ти си подготвен за него.
— Да.
— Защо действаш толкова бързо?
— Не искам да карам Даръл да чака. Няма да остана тук дълго и искам да разреша този проблем, преди да си тръгна.
Тя сведе глава и се загледа в купичката с корнфлейкс. През цялото време знаеше, че Тео ще си замине. Разбира се, че знаеше. И това бе причината тя да се опитва да не се привързва към него. Имаше само една малка пукнатина в нейния план. Колкото и да не искаше да си признае, тя желаеше да се вкопчи в него и да не го пусне да си отиде.
Дяволите да го вземат. Той беше виновен за всичко. Ако не я бе целунал, тя нямаше да се чувства толкова нещастна сега.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Не. Защо питаш?
— Изражението на лицето ти… сякаш искаш да удариш някого.
— Просто си мислех.
— За какво?
Тя избута недокоснатата си закуска настрана, облегна се назад и скръсти ръце.
— За неспецифичните вируси. — В гласа й се прокрадна нотка войнственост.
— Това е последното нещо на света, което бих предположил. Вируси, боже господи.
— Неспецифични вируси — поправи го тя.
— Добре де, неспецифични вируси. Та какво по-точно си мислеше за тях?
— Те са коварни… и разрушителни заради начина, по който атакуват тялото. В единия момент се чувстваш добре и бодър, а в следващия — гърлото ти е възпалено и цялото тяло те боли. Лимфните ти възли се подуват и не можеш да преглъщаш. И когато си мислиш, че не може да стане по-лошо, започваш да кашляш и получаваш най-различни вторични усложнения.
Той се взира в нея няколко секунди и после попита:
— И си мислеше за това защото?…
Защото ти ще си заминеш, затова. Тя повдигна рамене.
— Защото съм лекар и си мисля за такива неща.
— Добре ли се чувстваш?
— Да, но кой знае как ще се чувствам след пет минути. Жестоко е… как те нападат тези вируси. Съвсем неочаквано. — Тя щракна с пръсти и кимна.
— Но ако не са смъртоносни, човек рано или късно ги побеждава, нали?
— Да, побеждава ги — каза тя намусено.
— Какво, по дяволите, ти става?
— Имам чувството, че съм хванала някакъв вирус.
— Нали току-що каза, че се чувстваш добре — изтъкна той.
— Не искам да говорим повече за това. Болните хора ми действат потискащо.
— Мишел?
— Да?
— Ти си лекар. Нещо не разбирам, нали лекуваш болни хора по цял ден?
Тя осъзна колко детински се държи и опита да измисли извинение за лудостта си.
— Не си падам по ранното ставане.
— Не правиш ли повечето операции рано сутрин?
— Да, но пациентите ми са вече под упойка и не се интересуват в какво настроение съм. Ти добре ли спа? — попита тя, като съзнателно смени темата.
— Да. А ти?
— Да. Беше голямо облекчение, че телефонът не ме будеше. Твоят приятел Ноа обади ли се вече?
— Не още.
— Той ще трябва да дойде дотук, за да му дадем ключ за клиниката. Ще трябва да го изчакаме.
— Ноа няма да се нуждае от ключ.
— А как ще влезе?
— Ще си отключи с шперц, не се тревожи. Няма да счупи нищо. Гордее се с това, че е бърз и тих.